Уебър си беше качил краката на масичката за кафе в стаята без прозорци, която бяха подготвили за срещата. Той скочи от дивана и се ръкува с посетителката си. Сандовал не го беше срещала досега. Приличаше на един от братята в АЩУ беше прекалено млад за работата.
– Съжалявам, че закъснях, господин директор - извини се Китън.
– /.Que hubole, guey? - попита Уебър.
– Говорите испански? - отвърна с въпрос ентусиазираната жена.
Греъм поклати глава.
– Шефът на охраната ми ми каза как да изрека: „Какво става, друже?“ Искаш ли кафе?
Жената кимна в знак на съгласие и един асистент донесе огромен поднос с мъфини, донати, курабийки и плодове, както и голяма кана с кафе. Носеше се слух, че директорът обича да си похапва. Храната беше достатъчна, за да се нахрани цялата БЕЕВ. Сандовал си взе плод и курабийка.
– Благодаря ти, че дойде - започна Уебър. - Излизаш от черупката си.
– Да, сър, така е. - Жената погледна настрани.
– Чувството е приятно, нали?
– Надявам се да е такова, господин директор. Малко съм нервна. - Сандовал отпи от чашата с вода пред нея.
– Името ти наистина ли е Китън? - попита Уебър. - Това е нещо различно.
– Страдала съм доста заради него, но така са решили да ме кръстят родителите ми. - Ръцете и трепереха и тя разля малко от кафето си. - Съжалявам. Толкова съм нервна.
– Карай я полека - каза и Греъм. - Разкажи ми за посетителя, това хлапе Биел. Ти си единствената, която се е срещала с него. Какъв беше той?
– Изплашен, господин директор. Когато се появи от улицата, спомена две неща и най-вече че иска да ви предупреди лице в лице. Беше доста настоятелен за това.
– Защо аз? Какво е смятал, че мога да направя за него? Бях директор само от седмица. Едва бях встъпил в длъжност.
– Може би точно заради това е искал точно вас. Каза, че определени хора готвят нещо. Предполагам е смятал, че вие сте извън системата, която той мислеше, че е компрометирана.
– Няма нищо в първата ти каблограма за компрометиране на агенцията.
– Бях внимателна. Когато се замисля обаче, точно това ми каза той. Знаеше, че някакви хора са хакнали комуникационните ни системи. Че се намират вътре в тях. Затова не искаше да остане в някоя от секретните ни квартири. Мислеше, че информацията ще изтече. Това беше причината да желае да разговаря лично с вас. Вие не сте заразен. Беше прочел за вас. Знаеше, че вие сте новият човек.
– Какво смяташ, че е искал да ми каже, ако някога се бяхме срещнали?
– Тайните си, предполагам. Кой е осъществил проникването, как са били компрометирани комуникационните системи, какво планират, защо е това бързане. Каквото и да е знаел, искаше да го сподели с вас. Това е била неговата защита: вие щяхте да се погрижите за хората, които са го заплашвали.
– Не успях да го сторя. Избрах „специалист“ да се занимава със случая. Друг хакер. Смятах, че това е правилното нещо, което трябва да направя.
Уебър отпи дълга глътка от кафето си.
– Бедният Биел. - Гласът му беше изпълнен с горчивина. - Аз го предадох.
Сандовал беше потресена. Не очакваше шефът и да приема нещата толкова лично.
– Вината беше моя, господин директор. Не ваша. Не трябваше да му позволявам да напуска комплекса. И след това, когато господин Морис пристигна, почувствах се малко... не знам... изплашена. В началото той си мислеше, че ще открие Биел. След това господин Морис започна да изчезва.
– Къде ходеше?
– Никога не сподели. Предполагах, че разполага със специални източници, с лични операции, за които няма право да ми казва. Караше ме да се чувствам... глупава. След това стана някак си... депресиран.
Китън започваше да се ядосва отново и да се задъхва.
– Хапни си още плодове - прикани я Уебър. - Не се тревожи. Всичко ще е наред.
Жената си взе още грозде и изяде няколко зърна, докато Греъм се обаждаше за диетична кола. Донесоха им още един огромен поднос със студени напитки и малки сандвичи.
– Господи, нищо чудно, че имаме проблеми с бюджета - каза директорът, когато видя таблата с храна. - Кажи ми защо дойде толкова внезапно днес. Защо е тази спешна среща?
Сандовал си пое дълбоко дъх.
– Добре. За да ми докаже своите добри намерения, швейцарецът спомена двете имена, за които ви съобщих: „Борсата“ и „Приятелите на Цербер“. Исках да науча повече за тях, но Морис ме разкара, като ми каза, че случаят не е мой. Така че не сторих нищо, преди да ми се обадите и да ме помолите за помощ.
– Точно така. Какво направи ти?
– Отидох при един германски приятел, Уолтър Крайзер, бивш директор на БНД. Помолих го да ми намери някой в подземния свят. Надявам се, че няма проблем.