– Умен ход от твоя страна. Крайзер успя ли да уреди нещо?
– Да, индиректно. Чрез свой човек ме представи на млад германски хакер, много умен, който се движи в същите тези кръгове. Казва се Щефан Грулиг.
– Грулиг знаеше ли нещо за тези хакери - „Борсата“ и „Приятелите на Цербер“?
Сандовал го изгледа с поглед, който беше някъде по средата на „да“ и „не“.
– Точно това е странната част. Каза, че „Борсата“ и „Приятелите на Цербер“ не са истински организации, а просто имена, с които хората наричали подземния свят. Заяви, че не са точно престъпни групи, които нападат правителства. Всички били част от някакъв пазар, а правителствата били техните клиенти. Звучеше така, все едно всички са заедно. Помислих си, че може би Биел е искал да ни каже точно това. „Ние сме вътре при вас, защото ние сме вас.“ Знам, че звуча налудничаво.
Уебър поклати глава.
– Не звучиш налудничаво. Какво друго каза той?
– Спомена, че американското правителство ламтяло за зловредния софтуер, който хакерите от компютърен клуб „Цербер“ можели да създадат. Те били „приятелите“, за които Биел говорел. Те искали да влязат в системите на всички. Грулиг не ми обясни защо. Искаше да прозвучи така, като че ли нашите интернет хора не са нищо повече от хакери. Даже по-лоши от хакери. Плащаме наистина големи подкупи, или както казваме на испански - „canonazo“, за да получим тази информация.
– Точно това прави Морис - замисли се Уебър, като едва произнасяше думите. - Той купува зловреден софтуер. Но защо?
Директорът отпи още една глътка от диетичната си кола, докато размишляваше над частите от пъзела.
– Твоят източник знаеше ли защо Биел е бил убит?
– Тук става доста зловещо. Попитах дали са руската мафия, а Грулиг просто се разсмя, все едно не бях разбрала нищо: каза, че мафията на руските хакери и американското правителство изглеждали като врагове, но в действителност били от един отбор. На това място започнах да се тревожа.
– Аз също - отвърна директорът едва-едва под носа си.
– Опасно ли е това, господин Уебър?
Греъм отмести поглед настрани от Сандовал. Лъгането се беше превърнало в негова професия, но все още не беше особено добър в него.
– Все още не знам за какво става въпрос. Ще ти отговоря, когато разбера.
– Няма да се откажа.
– Чудесно. Искам те отново в Германия утре. Не желая някой да разбере, че знаем каквото и да било. Имаш ли нещо друго за господин директора?
– Мога ли да ви задам един неофициален въпрос? Не е нужно да ми отговаряте, ако не желаете.
– Разбира се. Целият ни разговор е неофициален.
– Прав ли беше Биел? - попита Сандовал. - Имаме ли къртица?
– Не знам. - Уебър поклати глава. - Може би е по-скоро червей85. Парче код или човек, който прави едно и също нещо. Изяжда ни отвътре. Може би е някой като Сноудън, който смята, че е герой. Честно, все още не мога да кажа нищо. Но се оглеждам.
– Как ще убиете червея?
Директорът не отговори веднага, защото нямаше отговор на този въпрос.
– Внимателно - отвърна след малко. - Първо трябва да разберем как червеят се е озовал там. Кой му помага? Има ли още червеи? Не искам да откъсна парче от него, а останалото да оставя вътре.
– Съжалявам, господин директор.
Не беше извинение, а по-скоро израз на съжаление за тежестта, която новият човек в ЦРУ се налагаше да носи на плещите си.
*
* *
Уебър нареди на Китън Сандовал да се върне в Хамбург и да продължи работата си. Написа и паролата за имейл адрес, който беше използвал, за да поддържа връзка с таен бизнес сътрудник в предишния си живот. Каза на Сандовал да проверява адреса по два пъти на ден, да гледа дали нещо е запазено в черновите и да отговаря, като оставя нова чернова. Номерът беше прост, но работеше безотказно.
Китън си тръгна с такси, което извика на улицата навън, под големия знак, на който пишеше „Стормхейвън“.
Когато Уебър напусна Фейрлингтън със своя охранител, каза на шофьора си Оскар да спре на денонощния магазин на „Семинъри Роуд“. Когато един от личните му телохранители тръгна с него, Греъм му каза да се охлади, защото само искал да ползва тоалетната. Директорът отиде в мръсното помещение, заключи вратата на една от кабинките и извади нокията. Набра номера на идентичния телефон, който беше дал на Ариел Вайс.
– Уол-И86 е - каза той.
– Здрасти - отвърна Вайс. - Какво става?
– Току-що чух история, която накара косата ми да побелее.
– Аз мисля, че косата ви и бездруго вече е почнала да побелява.
– Сериозен съм. Посетителят е бил прав. Хакерите са в нашата система. Хвалят се наоколо с този факт. Не трябва да оставяме никакви електронни следи, ако това е възможно.