Президентът стоеше начело под една маслена картина на ездач върху коня си. Мъжът говореше толкова малко в последно време на срещите на кабинета, че хората бяха започнали да злословят, че страда от депресия. Уебър се беше срещал с него само веднъж, откакто беше заел поста. Главата на страната предпочиташе да получава информацията си относно разузнаването от О’Кийф. Вицепрезидентът стоеше на другия край на масата, срещу Тимъти, и разговаряше шумно с хората около него, в свой собствен свят на несъобразителност.
Първата мисъл на Уебър беше да седне настрани до своите помощници, под картината на река Хъдсън, но О’Кийф настоя да се присъедини на голямата маса с шефовете.
На дневен ред явно беше взаимното успокоение. Бяха настъпили времена, в които суперстатутът на Америка беше под съмнение и ползите за Великобритания от „специалната връзка“ бяха поставени под съмнение у дома. Уверенията от двете страни бяха категорични, макар и не особено убедителни. Външният министър и министърът на финансите искаха да успокоят президента, че въпреки че Великобритания е част от Европейския съюз, връзката и със Съединените щати си оставаше силна както винаги. Европейците се бяха опитали да въвлекат Лондон в схеми за данъчно изравняване, в търговско- протекционистка политика, в режими за споделяне на информация и дори в обмен на разузнавателна такава, като по този начин щеше да се подкопае англо-американското партньорство. Правителството на Нейно Величество щяло да се противопостави на всякакъв натиск, увериха президента те.
Зад външния министър стоеше Страхан, шефът на СРС. Когато пристигна, мъжът кимна на Уебър и му предложи своята полуусмивка.
Президентът помоли всеки от присъстващите на масата да каже по няколко думи. Когато дойде ред на Уебър, той разказа за предизвикателството да ръководи служба за разузнаване в едно отворено общество и колко много беше научил за трудностите около това още в първата си седмица на поста. О’Кийф, който се намираше в края на масата, му направи жест с ръка, който Греъм разчете като „карай накратко“, така че директорът се обърна към Лумис Брейдън, който пет минути говори убедително за хаотичното състояние, в което се намираха световните финансови пазари.
Най-накрая дойде ред на О’Кийф да обобщи всичко казано от американската страна и петнадесет минути за министъра на финансите и външния министър да предложат заключителните си мнения. След деветдесет минути темата се измести към „работните групи“ в няколко отдела и агенции. Докато Уебър слушаше дискусията, се зачуди дали светът от 1945 и неговата аксиоматична политика значеха нещо в днешно време извън срещи като тази.
*
* *
Министърът на финансите на Америка поведе британския си колега към фоайето на Западното крило, където ги очакваха микрофоните на журналистите, а малка група от служители на национална сигурност, включително и Уебър, минаха през отсрещната врата на лобито и се озоваха в малък коридор и тясно стълбище, които водеха до оперативната зала.
Греъм зае едно от въртящите се черни кожени кресла, наредени около огромната полирана дървена маса - бяха по шест от всяка страна. Помещението не приличаше на световен команден пункт: обзавеждането беше обикновено, светлосин мокет, който можеше да се срещне във всяко семейство от предградията, няколко видеомонитора по стените, които да отразяват образи от света, камера, насочена към централното място на масата, където стоеше президентът, за онези, които можеха да са във видеоконферентна връзка. Местата бяха обозначени с малки картички с имената, по военен стил. Уебър се разположи в дъното на масата.
О’Кийф се спря до него.
– Искам да кажеш няколко думи за икономическата програма за наблюдение, която се появи в „Индипендънт“ - прошепна му той. - Британците са разтревожени.
Уебър кимна. Ето какъв бил подтекстът.
Другите висши персони се лутаха наоколо, някои се отбиваха до съседната стая за кафе и курабийки. Греъм забеляза, че масивната фигура на Сирил Хофман се беше появила в помещението. Мъжът носеше характерен за него костюм от три части, този път беше син, с остри ревери на жилетката и въпреки усилията си съвсем не оставаше незабележим. Президентът не се опитваше да се преструва, че той ръководи срещата. Просто даде думата на О’Кийф.