– Искам да отбележа, че тази програма ми беше предадена, когато пристигнах. Искам също така да ви уверя, че постъпих на служба в агенцията, за да направя добри промени, а не лоши.
– Радваме се да го чуем - отвърна Фейр.
Разговорът се измести в друга посока. Британците все още изглеждаха обезпокоени от нещо. Уебър не можеше да разбере от какво. Военните обсъждаха надземната наблюдателна архитектура, чиито плодове щяха да бъдат споделени с Великобритания, както и напредничавата защита срещу кибервраговете. Беседата беше безкръвна, преди в нея да се намеси Джон Стра- хан.
– Ето какъв е проблемът - започна шефът на МИ6. - Изправени сме пред заплаха за разузнаването, която е безпрецедентна наистина. Тези информатори щяха да са по-лесни за контролиране, ако бяха платени агенти на чуждестранни разузнавателни служби, но за нещастие в по-голямата си част те не са. Това обаче не ги прави по-малко опасни за нашето общо начинание.
Хофман си драскаше нещо в бележника, но най-накрая се намеси:
– Уверявам те, че споделяме безпокойството ви, Джон. Тези пристрастени към свободата хора ни побъркват. Тимъти вече се извини, че оставихме няколко от тях да се лутат в светая светих. Но какво можем да сторим по въпроса? Как да се справим с враг, който е, както сам се определя, анонимен и независим?
– Проникваме при тях - продължи Страхан тихичко. - Влизаме в тези хакерски клубове и ги обръщаме с главите надолу.
– Приятна мисъл - съгласи се Хофман. - Опасявам се обаче, че господин О’Кийф и адвокатите му смятат, че това е противозаконно.
– Жалко - отвърна Страхан.
– Нима? - на свой ред отвърна Хофман с крива усмивка на лице.
Уебър беше мълчалив. Това все още не беше неговият свят. От Сандра Бок беше научил, че Сирил се опитваше да направи точно това, което казваше на британците и пред всички събрали се тук, че не е възможно.
Когато срещата приключи, Уебър отиде при Страхан, за да се представи подобаващо, и му подаде картичка, на която беше написан адресът за личната им уговорка по-късно през деня.
21. Вашингтон
Навън Джон Страхан беше като лятна напитка, може би студена лимонада или качествен джин с тоник с парченце краставица: приятна на вкус, но с горчив оттенък. Той беше слаб мъж, изглеждаше изключително гъвкав, облечен в костюм, ушит по мярка. По-голямата част от кариерата си за Секретната разузнавателна служба беше прекарал в чужбина, предимно в Африка и Южна Азия, с лекота научаваше езиците, което изглеждаше някак си естествено за британските служби заради тяхното постколониално потекло. Когато Страхан кажеше нещо за нарастващия национализъм в Куета90 или немирните тамили91 в Андхра Прадеш92, човек можеше да е напълно сигурен, че беше виждал тези неща с очите си и вероятно ги беше обсъждал с някой местен агент на родния му език.
Страхан беше помолил за разходка в гората и точно това получи. Сандра Бок се беше обадила на управителя в клуба в Арлингтън, за да уведоми, че господин Уебър иска да се поразходи около пет часа, след като последната игра беше приключила, но когато още имаше достатъчно светлина. Мъжът искаше да е от помощ. ЦРУ беше наблизо, така че човекът не зададе допълнителни въпроси относно срещата.
Страхан пристигна в клуба с бели колони на „Глийб Роуд“ в кола на посолството и беше посрещнат от един от охранителите на Уебър. Директорът се намираше на задната веранда, стоеше в дървен бял стол и се наслаждаваше на гледката. Точно под него се намираше осемнадесета дупка и двата подстъпа, от които можеше да се достигне - един вляво и един вдясно. В далечината се забелязваше готическата грамада на Националната катедрала, а на изток, надолу по реката, беше обелискът на Вашингтонския монумент, който изглеждаше строен като свещ от това разстояние. Светлината беше започнала да залязва; последната игра беше приключила и играчите се бяха прибрали към заведението на клуба.
– Много приятно местенце - каза Страхан, когато наближи домакина си. Беше обут в кафяви официални обувки с дебели гумени подметки, вълнено палто с кадифена яка и бастун.
– Хайде да се разходим - предложи Уебър и скочи от стола си. Дрехите, които носеше, минаваха за „небрежно делови“.
Директорът заобиколи осемнадесетата дупка и едно голямо препятствие и се насочи надолу по хълма, към живия плет на около стотина метра от тях, който беше оформен под формата на инициалите на името на клуба. Джак Фонг и един от охранителите бяха тръгнали напред. В гората и покрай водните препятствия бяха разположени агенти, а един самотен бодигард ги следваше по петите.