– Ще мина по същество - започна Страхан, когато се отдалечиха на стотина метра от заведението на клуба. - Изнервени сме.
– Защо? Делегацията ви беше обсипвана с целувки цял следобед. Америка ви обича. Хората даже се извиниха.
– Шоуто си го биваше, а и ти си прав, всичко беше бомба. Не. Мисля си за нещо по-лично. Може би трябва да се отдалечим още малко, а?
Приближаваха малко езеро на завоя на тесен проход, разположен на дългия осемнадесети подстъп. Няколко гъски плуваха мълчаливо, наслаждавайки се на слабата светлина на късния следобед. Когато забелязаха двамата мъже, запляскаха с криле в опит да се придвижат по-бързо по повърхността на езерото и се насочиха към залязващото слънце върху гребена на хълма. Като се изключеха охранителите, които бяха на около тридесет метра от тях, бяха съвсем сами.
– Какво те тревожи, Джон? Знам, че съм новото момче, но ще се опитам да помогна с каквото мога.
– Няма любезен начин, по който да го кажа: тревожим се, че при теб има теч.
Уебър се разсмя. Не искаше да го прави, просто се случи.
– Съжалявам, но всеки има теч! Такова е положението в днешно време. Дори попаднах на някакъв материал за СРС в пресата, ако не се лъжа. Уверявам те, взимам нещата много на сериозно. Моля те, ни си мисли, че щом съм външен човек, не ценя секретността.
– Сигурен съм, че я цениш. И съвсем не говоря за Сноудън и наследниците му. Ще надживеем всичко това. Просто чухме някои приказки. От онова, което научихме, душиш около някакво проникване в агенцията, електронно или друго, не знаем. Но това ни изнервя.
– Такава ни е работата, Джон. Защо се тревожите? Щом сме се заели, ще се справим.
– Е, може и така да е. Но въпреки това продължаваме да се тревожим. Ако вие имате проблем, то тогава и ние имаме проблем, защото наистина сме свързани; ако вие се издъните, дъним се и ние. Но ако нямате проблем, искаме да спрете да шумите. Това плаши чуждестранните ви приятели.
Челюстта му беше напрегната, а очите му проблясваха.
– Не съм сигурен, че те разбрах, Джон. Има нещо, което не ми казваш.
– Разбира се, че има. Винаги, завинаги, така трябва да бъде. И ти определено желаеш да ти разкрия какво е това нещо.
– Не съм шпионин. Но никога не съм имал бизнес партньор в живота си, на когото да не се доверявам.
Страхан кимна. Ето какъв беше Уебър. Може и да не разбираше кой знае колко от разузнаване, но със сигурност беше човек, който много добре знаеше как работи светът и беше натрупал десетки милиарди долари за хората по време на работата си.
– Ще бъда прям с теб - каза Страхан. - За теб работи един млад мъж, той е твоят шеф компютърджия, интернет магьосник. Казва се Морис. Всички говорят, че е брилянтен. От онова, което чухме, той е котката, която си пратил сред гълъбите. Той е онзи, който търси къде е течът. Проблемът обаче е, че той също ни изнервя.
– Как така? Както спомена, Морис е изключително компетентен тип. Даже може да е британец, толкова е умен.
– Очаквах да ми зададеш този въпрос. Защо Морис ни изнервя ли? Е, за доста дълго време не го правеше. Смятахме, че той е най-хубавото нещо след мъфините. Позволихме му да броди спокойно из Великобритания. Все още му позволяваме. Разполага с безброй самоличности, ръководи едно нещо или друго, но това е част от великото съвместно начинание между „братовчеди“. Не задаваме въпроси. Дадохме му пълна свобода, но след това, както вече казах, започнахме да се изнервяме.
Уебър вървя в мълчание известно време, двамата със Стра- хан се бяха насочили към една неравност на голф игрището покрай големия пясъчен капан, който се беше сплъстил от дъжда и приличаше на сресан с гребен. Греъм не знаеше какво да каже, затова не каза нищо в началото.
– Какво е всичко това относно Морис? - попита той накрая. - Защо се безпокоите?
– Според нас той е като неуправляема ракета. Явно разполага с лиценз да прави каквото си пожелае и притежава онова хало, което върви с работата в Белия дом. Също така има странни приятели, които не почитат особено правителството на Нейно Величество и традиционния ред на нещата. Морис просто изглежда... как да го кажа? Отделен.
Уебър имаше своите доста сериозни въпроси за Морис, но когато чу тази критика за него от чужденец, почувства странна нужда да го защити.
– Искам хората ми да се борят със старомодното, да оспорват старите начини. Нуждаем се от повече служители като Мо- рис, а не от по-малко.
Докато вървеше, Греъм ритна една буца трева и пръст, чим, който никой не си беше направил труда да подмени. Той избухна в експлозия от прах и зелени стръкове.
Страхан го погледна скептично, все едно се опитваше да го прецени дали може да влезе в неговия социален клуб.