Бийзли, който от дълго време желаеше да поеме контрола над черните операции на Морис, обеща на директора, че ще се погрижи за всичко. Уебър изпрати още една лична каблограма на Джеймс, като му заповядваше да се прибере у дома за втори път и го заплашваше с уволнение и съд, ако откажеше да се подчини. Не последва никакъв отговор.
22. Грантчестър, Англия
Джеймс Морис никога не се успокояваше: ярката лампа на съзнанието му винаги светеше. Даже в смарагдовозелената Англия не се чувстваше спокоен. С приближаването на обяда му се прииска да избяга през прозореца на офиса си в ливадите на Грантчестър и града отвъд. От всичките му скривалища и паравани тази операция на село, няколко километра на юг от Кеймбридж, беше любимото му творение. Знакът над вратата гласеше: „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“, а служителите бяха смесица от британци и китайци. Това беше мястото на Морис, финансирано основно с черни пари от съвместните операции с АНС. И наистина всичко беше секретно, дори за британците.
Компютърните съобщения на Морис се трупаха в няколко акаунта. Трябваше да се съсредоточи върху работата си, особено сега, когато беше толкова объркана. Съществуваше и проблемът как да върне Ед Джуно в Англия. Шефът на подразделението в Гросвенър Скуеър някак си беше открил операционните прикрития на Джуно и беше настоял граничните власти на Великобритания да не го пускат в страната. Това беше достатъчно лошо, но тайните служби на Германия също бяха разгадали самоличността му и сега го издирваха, и също така се опитваха да намерят истинското му име.
Обикновено Морис се вдъхновяваше, когато решаваше проблеми, които убягваха на другите хора. Знаеше, че ако може да се фокусира, щеше да раздвижи електроните и да открие някакъв невидим начин да докара Джуно обратно във Великобритания през чиста входна точка. Но в своята неспокойна треска засега не можеше да измисли нищо.
Джеймс беше стресиран, макар че никога нямаше да си го признае, защото в неговата каруца беше натоварен прекалено много багаж. Вербуваше хора за европейска хакерска мрежа, както беше обещал на Сирил Хофман, трябваше да търси убиеца на швейцареца, както беше обещал на Греъм Уебър, и най-важното и трудното от всичко - преследваше отделна цел, която му беше наложена от най-добрата му приятелка, Рамона Кайл - и голямата идея, която приятелите и бяха развили, за да разклатят институцията в центъра на световните финанси. Никак не беше лесно, защото задачите му си противоречаха една на друга. Бяха изключително нестабилни, като нестабилни химикали, които можеха да избухнат, ако бъдат смесени. Тези цели бяха заедно в главата на Морис, затова мъжът се чувстваше така, все едно тя беше на път да експлодира.
Тайната беше да използва инструментите, хората и компаниите, създадени, за да служат на едната цел, и при останалите. Това беше проста истина при секретната работа. Тъй като всичко беше добре скрито от външни наблюдатели, беше лесно да се възползва от него. Точно това беше осъзнал и Сноудън, когато се беше заровил в архивите на АНС. Веднъж получиш ли ключовете за замъка, можеш да ходиш в която стая си искаш и да взимаш каквото си пожелаеш.
„Ребалансиране“ беше думата, която успокояваше Морис. Това беше всичко, което искаше да прави. Каквото и да кажеха хората по-късно, той се опитваше да върне нещата в правилния баланс след шестдесет години на отклонения. Джеймс се опита още веднъж да се концентрира, но умът му блуждаеше, изпълваше се с мисли, че е някъде другаде, където не командва той. Насили се да се съсредоточи върху сивия бизнес на нули и единици на екрана пред него, но не се получи.
Стана от бюрото си и тръгна надолу по коридора към офиса на доктор Еманюъл Ли, директора на института. Знаеше, че изглежда зле в дегизировката, която носеше, откакто пристигна във Великобритания. Преди да влезе в офиса на Ли, се опита да се приведе в ред, приглади косата на перуката си, намести странните, прекалено големи очила, които Денвър му беше дал като част от този тоалет, и вдигна панталоните си, за да не висят от кльощавия му задник.