Самият доктор Ли беше човек, който обръщаше внимание на външния си вид, косата му беше късо подстригана, очилата му бяха кръгли. Мъжът разбираше реалността на тайното превъзходство на Морис в института, но също така се дразнеше от него. Джеймс надникна през вратата.
– Излизам за час-два - съобщи той. - Ще обядвам някъде. Ако някой се обади, няма ме.
Доктор Ли се засмя любезно и изкуствено.
– Господин Морис, вие винаги „не сте тук“, дори когато сте тук.
– Тогава им кажете, че съм тук. Не ми пука. Но наистина излизам за малко. Да си разтъпча мозъка.
– Тази част от тялото не е лесна за разтъпкване. Трябва да се тренира, когато не прави нищо. Когато се разтъпква, става стегната.
– Благодаря ви за разяснението, доктор Ли - отвърна Морис и под носа си измърмори едва чуто: - Да се шибам.
Морис слезе по задното стълбище, като избягваше главния вход и рецепцията, и се озова навън в свежия предобед. Беше късна есен, все още не беше зима, но слънцето грееше ниско в небето и хвърляше дълбоки сенки дори и по това време на деня. Тревата беше мокра, зелена и дебела. Торфът беше предпазен чрез ограждение с верига и знак, който предупреждаваше хората да стоят настрана, но Морис се насочи към нея и закрачи върху росната ливада към Кейм.
Няколко лодки плаваха във водата. Морис ги наблюдаваше как пореха повърхността. Онези, които владееха техниката, изстрелваха тесните си плавателни съдове напред като куршуми. Новаците бяха подхвърляни и разлюлявани и държаха толкова силно мачтата, все едно лодките им щяха да се плъзнат под краката им и да ги оставят да се борят за живота си във водата.
Морис извади един сигурен телефон, на който беше изключил GPS-а. Излязоха му безброй съобщения от централата и от различните му постове, че се измори само да ги скролне до долу. Разполагаше с още два апарата в себе си, на които GPS- ът също не работеше, със съвсем различни мрежи от контакти, но въобще не си направи труда да ги погледне. Само щяха да му донесат още по-голямо главоболие. Всички го желаеха, но никой не можеше да го открие и точно така му харесваше. Днес беше различно. Неговата пантомима на контрол беше станала изтощителна. Днес му се искаше някой друг да го контролира.
Извади третия телефон, който вървеше със самоличност, открадната специално за него преди години, и набра един номер в Кеймбридж. Човешко същество никога не беше отговаряло на този номер, използваше се само за съобщения. Морис потърси Беатрикс и каза, че ще е там след тридесет минути. Струваше пари да разполага с подобна привилегия за достъп, подобно на запален самолет, който само стоеше на пистата. Парите обаче бяха най-малкият му проблем.
Джеймс извървя калния път от Грантчестър Медоус до Кеймбридж. Главата му беше започнала още повече да бучи, а вълнението караше крайниците му да омекват. Когато мина покрай една бензиностанция, се навря в мъжката тоалетна, махна перуката и очилата си и ги прибра в раницата.
Пешеходците от Кеймбридж вървяха срещу него, забързани за обяд, който обичаха да наричат „грантчестърско хапва- не“. Морис се плъзгаше покрай тях, покрай вратите и входовете на оборите с добитък, разположени на пътя, потънали в лепнеща кал.
Пред пъб „Гранта“ в езерото Мил плуваха лебеди. Клюновете им бяха извити към вратовете им под интересен ъгъл. За такива красавици бяха мръсни птици, също като балетни танцьори с лоши навици. Изглеждаха толкова грациозни, докато плуваха, но, погледнати отблизо, бяха грозни и неприятни птици.
Беатрикс го очакваше в модерен апартамент, който се намираше веднага след Маркет Скуеър, близо до търговската част на Лайън Хаус. Светлините вътре бяха притъмнени, ко- гато Морис пристигна. Тя имаше съвсем малко време, за да се приготви. Беше ужасно да я чака, докато подготви мястото, и желанието му се стопи. Джеймс чу изплющяване, произведено от ръка, облечена в ръкавица. Вратата се отвори. Тя беше облечена в черна кожа, цялото и тяло беше в шипове, а гърдите и бяха покрити от черен сутиен. Морис падна на колене.
*
* *
Около два и половина Джеймс Морис се върна в изследователския център, изпрати няколко съобщения до свои подчинени, които се намираха на няколко континента и се представяха под фалшиви самоличности. Сега Морис светеше като фенер за Хелоуин и безпокойството се беше отекло от тялото му, вече можеше да се отпусне и да мисли.
Вайс му беше изпратила съобщение от централата, в което го питаше къде се намира. Налагаше и се да отговаря на някои въпроси на регулатора, който беше изискал отварянето на някои поверителни електронни файлове, като използваше правомощията на Морис, с които разполагаше при негово отсъствие, но рядко използваше. Джеймс не обърна внимание на съобщението и, както правеше вече цяла седмица. Вайс беше дело- водителка, а той рядко регистрираше дейностите си. Обичаше да я нарича „запали-и-забрави момиче“, но в практиката това най-често означаваше „забрави“.