– Утре - каза Джеймс. - Доктор Ли и аз ще ти обясним всичко утре. Тази нощ искаме да останеш с нас в института. Разполагаме със стаи горе, където някои от другите колеги също ще отседнат. Можем да изпратим някого до „Гъртън“, който може да ти донесе нещата. Как ти звучи това?
– Не знам - отвърна китаецът.
Гласът на Морис стана по-остър. Сега не беше подходящото време да го предизвикват, в момент, когато щеше да се разпадне.
– Съжалявам, вероятно не те чух добре, господин Бо. Да не би да каза „не знам“? Това е грешен отговор. Правилният е: „Много ти благодаря, господин Бъркман. Да, ще се радвам да остана тук с теб и доктор Ли.“
Китаецът кимна. Морис каза на доктор Ли и един от охранителите да изведат хлапето, за да може да поспи.
*
* *
Преди да заспи, Морис отвори упътването „Скала“, което Роджър му беше дал. Затъкната в средата, между две страници, беше картичка и захванати с телбод няколко листове с информация.
Морис ги разгледа. На тях бяха написани потребителски имена и пароли на системни администратори на десетки централни банки в света заедно с техните маршрутизиращи кодове и SWIFT адреси за депозиране на плащания или тегления. Списъкът беше внимателно подбран: някои от банките представляваха изключително богати страни, а други бяха от бедни, където хората живееха с няколкостотин долара на месец. Към информацията за всяка банка бяха включени номерът на сметката и паролата на администратора на бюджетната сметка при Банката за международни разплащания. Това беше информация, която можеше да се добие единствено през разузнавателна служба, но Морис знаеше, че тя няма нищо общо със Съединените щати.
Прибра списъка в сейфа. Той беше изключително полезен документ, както беше предположила и Рамона Кайл.
Морис погледна към картичката, която също беше затъкна- та в компютърната книга. На нея бяха посочени адрес в Лондон и дата и час, които бяха на по-малко от седмица от настоящия момент. Джеймс си каза, че няма да отиде на тази среща; щеше да използва този материал от „Роджър“, когато му се наложеше, но имаше намерение да спазва дистанция от самия човек.
24. Милтън Кийнс, Англия
Едуард Джуно пътуваше за Англия в карго контейнер. Той беше оборудван с легло, фотьойл за четене и за слушане на музика на слушалки, запаси от храна и напитки, химическа тоалетна и - по молба на самия Джуно - комплект тежести. Това пространство наподобяваше карцер в затвор с високо ниво на сигурност, само дето тук вентилацията беше по-зле. Едуард се беше възпротивил и беше казал, че предпочита да преплува Северно море, но свръзката му в Денвър отвърна, че няма друг шанс; това бил най-сигурният път до Англия, където шефът го очаквал. Самоличността му беше разкрита и властите го търсеха навсякъде, най-вече по границите. Ако на Джуно не му харесвали пътните условия, можел да се оплаче на Хубърт Бъркман лично, когато пристигне.
Едуард стоя в клетката два дни в Ротердам, преди да го натоварят на кораб за Великобритания. Можеше да чуе шумовете на пристанището ден и нощ: камионите и влаковете, които пристигаха с техните товари, крановете, които ги нареждаха на огромни купчини на борда на корабите, които отпътуваха и се насочваха надалеч от лабиринта от плавателни съдове. Чуваше как вали върху металната рамка на контейнера му и скрибуцането на метала, предизвикано от силния вятър. Тези интензивни звуци го караха да се чувства като попаднал в някакъв метален бял дроб. Можеше да чуе всичко и да види нищо. За Джуно, дребния и мускулест мъж, единствената утеха бяха тежестите, които постоянно вдигаше със стегнатите си като метални кабели ръце.
На третия ден контейнерът му беше натоварен на кораб. Можеше да усети как щипците на крана се стягат около металната рамка и си представи как прелита над празното пространство като безкрила летяща кутия и след това го нареждат до останалите товари.
Контейнерът се стовари върху палубата с тежък удар. Джу- но чу виковете на екипажа на кораба, гласове, които крещяха на английски, гръцки, тагалог и още половин дузина други езици. Екипажът действаше в подреден хаос, когато корабът тръгна да излиза от пристанището, като в началото се движеше бавно, на- вигиран от пилот и подпомаган от влекачи, а след това скоростта му се засили и той започна да пори вълните пред себе си. Бяха напуснали пристанището и навлязоха в Северно море, където океанът ги обви в прегръдката си в един постоянен ритъм.
Самото пътуване отнемаше по-малко от двадесет и четири часа, като минаваше от Ротердам през Северно море към устието Хъмбър. Свръзката на Джуно беше казала, че неговият контейнер ще бъде разтоварен в Гримзби, на древно пристанище в южната част на Хъмбър. Много по-големият порт в Хъл беше прекалено натоварен; прекалено много товар и прекадено много наблюдатели. По-добре да го разтовареха на по-спокойно местенце.