Джуно чу викове близо до своя контейнер, докато корабът все още беше във водата. Неговият кафез и още няколко други биваха подготвяни за разтоварване на първата спирка. Корабът забави ход, намали мощността на двигателите, пусна витлата на заден ход и се насочи към кея. От дока се разнесоха виковете на докерите, които бяха на завързания диалект на Северна Англия. Корабът спря да се движи и когато въжетата бяха обезопасени, плавателният съд се килна първо назад, после напред и накрая застина. Огромните рачешки нокти на крана на дока сграбчиха металната кутия на Джуно и я стовариха на брега, където се приземи с тупване.
Навън, извън полезрението на Джуно, следобедът беше хладен и небесносин, цветът беше характерен за тази северна ширина. Плавателният съд, който го докара от Ротердам, се намираше на дока, близо до стар тухлен маяк, висок около десет етажа, който беше насочвал пътуващите по Северно море вече няколко века. Щом Едуард осъзна, че се намира на твърда земя, започна да се чувства клаустрофобично в металната кутия. Пътуването му беше приключило, но продължаваше да бъде в капан в този контейнер.
Джуно остана на дока още доста часове, през които ядеше от привършващите си провизии и се облекчаваше в химическата тоалетна, вонята от която беше изпълнила металната кутия.
Нощта беше паднала и със себе си беше довела рязко спадане в температурата, когато камионът пристигна, за да натовари контейнера за последната част от пътуването му. Един по-малък кран го вдигна; Едуард чу докерска шега с тежък се- верноанглийски акцент, че товарът е толкова лек, че вероятно е пълен с наркотици. Натовариха го на платформата на камиона и го оставиха да поседи малко по-дълго от очакваното. Най- накрая Джуно чу да се затваря вратата на кабината, двигателят оживя и няколко мига по-късно превозното средство си запро- правя път през пристанището. То увеличи значително скоростта, когато се озова на магистралата.
Едуард си направи още едно ядене и си отвори нова бира. Вече се беше изморил от музиката, която носеше със себе си, затова остави настрана слушалките и се заслуша в песента на вятъра и мляскането на гумите върху асфалта. Почувства странен натиск върху тялото си, докато въздушният поток брулеше контейнера.
Камионът пореше пътя на юг по магистралата, покрай миризмите и шумовете на индустриалните градове, чиито светлини едва се забелязваха през процепите в металната черупка. Ритмичното движение на дебелите гуми на превозното средство създаваше тихо бучене, което унасяше Джуно в неговия фотьойл и го караше да забрави противната воня в кутията му.
Едуард се събуди, когато чу някой да чука по тежкия заключващ механизъм на вратата, след което затропа по металните лостове, които бяха запечатали контейнера. Мъжът се пробуди, плясна се по брадатото лице и си вдигна панталоните.
– Товарът от Денвър ли е? - попита познат глас, беше тънък, но настоятелен. Последва пауза, след което повтори: - Товарът от Денвър ли е, мамка му?
Джуно беше забравил кода за разпознаване. Удари три пъти металната стена, спря и след това удари още два пъти. Втори път повтори това криптирано чукане - първо три пъти, а после два. Мъжът отвън изруга, когато се помъчи да освободи стоманените лостове, които заключваха контейнера, и металната врата се отвори.
– Господи! Мирише на лайна тук - каза Джеймс Морис и надникна в тъмната кутия.
– Майната ти - отвърна Джуно, излезе, олюлявайки се, от контейнера и тръгна да върви по металната карго рампа. - Ти ме вкара тук, смотаняк. Погреба ме жив. Пробвай и ти следващия път, Поунзор.
Едуард разтриваше очите си. Краката му бяха нестабилни. Намираше се на рампата за разтоварване на някакъв склад. Шофьорът беше изчезнал. От ъгъла на слънцето в небето предположи, че е ранна утрин. Първоначално не беше разпознал Морис с тази перука.
– Къде, да го еба, се намираме? - попита той.
– Милтън Кийнс - отвърна Джеймс.
– Къв е тоя?
– Не става въпрос за човек, а за място. Милтън Кийнс се намира на север от Лондон. Близо до Улвъртън, ако това ще те ориентира. Денвър го избра, защото на никой не му пука какво пристига тук.
– Е, благодарско за това. - Джуно погледна към контейнера и поклати глава. - Цялата тая работа беше истински кошмар за разстояние, което може да бъде изминато за час със самолет. Какво става? Защо ме разкарваш напред-назад в кутия?