Имението се намираше в подножието на широка морава. Къщата беше обикновена, от червени тухли и бяло дърво, зарязана през 80-те години на XIX век от финансист от Лондон. Покривът представляваше бял купол, но останалата част от постройката би останала незабелязана от всеки уважаван архитект. Временните хижи, в които бяха работили разбивачите на кодове, ги нямаше. Селската къща беше останала, тя беше псевдомонумент на мозъците, които някога се бяха събирали тук.
Джеймс Морис закрачи по земята, върху която Алан Тю- ринг и останалите гении на онова време се бяха борили срещу варварите и съвсем буквално с работата си бяха спасили цивилизацията. Морис се замисли нескромно, но пък от сърце, че беше въвлечен в подобно начинание.
25. Бристъл, Англия
Джеймс Морис работеше като човек, който знае, че времето му е на привършване. Грантчестър беше станал прекадено „горещ“, затова премести командния си пост в Бристъл, в Уест Кънтри. Лесно беше да изчезнеш, ако знаеш как да изчистиш след себе си електронните си отходни газове. От Бристъл управляваше мрежата, която беше създал. Осигури на всеки член същия шаблон с операциите: удари целта си със зловреден софтуер, който да намери пропуск в кода, използвай чрез „социално инженерство“ човешките слабости, които ти позволяват да поемеш контрол над системния администратор или администратора на база данни. Джеймс спря да комуникира дори и с клиринговата къща в Денвър, за да не го надушат какво точно прави.
Морис беше избрал Бристъл поради същата причина, поради която беше избрал Кеймбридж: разполагаше с университет, който беше водещ в математиката и компютърните науки. Толкова много аматьори хакери бяха онлайн, че можеше да маскира дигиталните си следи. Нае апартамент на „Куинс Роуд“, близо до университета, и го напълни със сървъри и екрани. Живееше на кофеин в различните му форми и новата му любима храна - полуготови спагети, които консумираше ден и нощ.
Морис имаше пет основни играчи: Едуард Джуно в източен Лондон, неговото момче за операции и мръсна работа; Еманюъл Ли, китайския директор на неговия „институт“, който беше напуснал Грантчестър и се беше насочил към ново скривалище; Миша Попов, руския мъжкар в Берлин, познат в средите си като Малчик, който управляваше мрежа от германски хакери, незапознати с плана на Поунзор; Йоав Шимански, израелеца, който беше служил в Подразделение 8200 на ИОС105, и китайския студент Бо Гуафенг, който разполагаше със сериозни хакерски връзки в дома си. Морис имаше и други хора в други мрежи: хакери, избрани от полуанархистки либертариански групи, които просперираха на границите на киберсвета. Но в момента ги използваше предимно за параван, да разсейват и да заблуждават.
Морис даде на всеки член от главната си група основен инструментариум: получиха обновена версия на комплект за атака, известен като „Метасплойт“, който хакерите „бяла шапка“ обожаваха за техните тестове за проникване, а хакерите „черна шапка“ - когато искаха да свалят някоя система. В момента, в който отборът на Морис получеше достъп до система, те можеха да крадат файлове с набирането на команда download, да въвеждат файлове с upload или да създадат кийлогър, който да следи всяко движение на пръстите на мишената просто като се въведеше командата keyscsan_start. Инструментите бяха предварително конфигурирани: hashdump крадеше хешовете на „Уиндоус“, които се предполагаше, че ще защитават паролите и другите данни; timestop променяше записаните времена на създаване или промяна на файловете. Екипът на Морис можеше да обезврежда системите за сигурност, както и да прави задни врати и да кодира зловреден софтуер в „.exe“ файлове, които бяха почти невъзможни за засичане.
- Прекалено е лесно - обичаше да казва Морис и наистина беше така.
Но „Метасплойт“ беше само началото. Джеймс осигури на играчите си по-нови, по-модерни инструменти, които можеха да преодоляват защити, които бяха оставени, за да се справят с „Метасплойт“. Някога бяха използвали „Бак Орифис“, игра на думи с „Бак Офис“ на „Майкрософт“ - софтуер за сървъри, който можеше да контролира компютри, на които беше инсталирана операционна система „Уиндоус“. Разполагаха с „Про- Рат“: поредния инструмент за „Уиндоус“, който позволяваше вкарването на троянски коне, известни като RAT-ове106, или инструменти за управление от разстояние, които можеха да заразят всички компютри на една и съща локална мрежа. Разполагаха със Sub7, поредния инструмент за отдалечен контрол. Все едно имаха аптечка, пълна с отровни хапчета.