Морис обичаше да хаква собствените си играчи, за да ги държи във форма (и за да се увери, че Поунзор не е загубил уменията си). Това също беше начин да сподели идеологията, в която вярваше от младежките си години, макар че беше отишъл да работи за американското правителство. Той беше адвокат на свободата. Както много други хакери и информатори, той също си представяше, че Съединените щати са заложници на злите бюрократи и опитът му в ЦРУ само беше засилил това му подозрение. САЩ бяха наследили империалистичната мисия на Великобритания, без дори да го съзнават. Британците бяха създали ЦРУ като оперативна ръка на този постимпериалисти- чен режим, а американците като бебета се тътреха след него. Морис беше решен да скъса тези окови. Преди два месеца си представяше как новият директор на ЦРУ Греъм Уебър може да му бъде съюзник. Но това бяха безумни мисли. Уебър беше застигнат от калта и мръсотията.
Кота нула за Морис беше Банката за международни раз- плащания в Базел. През изминалите седмици той проучваше финансовия епицентър. Събираше книги от онлайн продавачи, като използваше различни фалшиви акаунти. В главата му БМР се беше превърнала в главината, в която всички спици на командването бяха свързани. Тя осигуряваше на централните банки в света ликвидност, купуваше и продаваше златото им и други инструменти, които бяха част от международната съкровищница от финансови резерви. Тя определяше капита- ловите стандарти, които бяха мярката на глобалната финансова система за интернационално благополучие. Тя беше арбитър и съдия: тя поддържаше информация, която удостоверяваше кои институции са си осигурили адекватните резерви и кои бяха опасно декапитализирани. Ако успееше да хакне БМР, щеше да стане дигиталният Робин Худ - щеше да взима пари от богатите страни и да ги дава на бедните.
Морис вярваше, че с разрушаването на БМР щеше да възстанови естествения ред на нещата: Малчик, Йоав, Бо и останалите често виждаха как екраните им потъмняват и след това просветваха отново със съобщение относно „Един свят“ и налагането на интернет свободата, която щеше да сложи край на старото управление от 1945. На капризния доктор Еманюъл Ли изпрати снимки на малки котенца, залези и хора, които се държаха за ръце, заедно със съобщението: „Пази свободата им: Един свят.“ Смяташе, че Ли ще се надъха от тези изображения на живота, които приличаха на реклама на „Кока-Кола“.
От апартамента си на „Куинс Роуд“ Морис поглеждаше надолу към доковете на Бристъл, към река Ейвън, която се вливаше на запад в Бристълски канал. През деня гледката беше грозна индустриална картина. През нощта под уличното осветление старите мостове и кейове излъчваха меко лимонено сияние. Морис сядаше на бюрото си след цял ден, прекаран в кодиране, и наблюдаваше как светлините се пречупваха и разпростираха в синхрон с ударите на сърцето му. Изгони стреса с малко бренди и се оттегли в леглото си, където се приспиваше с монографиите относно БМР.
Колкото повече Морис четеше за „Кулата на Базел“, както я наричаше една от книгите, толкова повече виждаше БМР като компендиум на всички грешки и конспирации на двадесети век. Банката беше създадена през 1930 година, за да се справи с плащанията на германските репарации и печалбата и трябваше да отива в Германия. През 30-те години на миналия век се смятала за финансов параван на нацистите. Съюзниците били обединени зад идеята да ликвидират БМР след Втората световна война, но изненадващо британците настояват да я спасят по време на преговорите в Бретън Удс през 1944 г. Толкова много настоявали, че Джон Мейнард Кейнс107 заплашил да напусне конференцията, ако американският план за прекратяване на дейността бъде одобрен. Кейнс бил толкова развълнуван от проблемите на БМР, че присъстващите се притеснили, че ще получи инфаркт. Съюзниците най-накрая се съгласили, че БМР трябва да бъде „ликвидирана възможно най-скоро“, което Кейнс превел като „Не много рано!“.
Така банката продължила да съществува още седем десетилетия: до момента, в който Джеймс Морис беше инструктиран да разклати този символ на англо-американското опекунство.
*
* *
Морис използваше маршрутизиращите кодове на БМР и номерата на сметки, които получи от Роджър, за да доизкусури нападението си. Тези кодове и пароли му позволяваха по-лесно да програмира своята Робин-Худова част от схемата, да премества средства от една сметка в друга. Неговият екип беше разработил поредица от резервни копия, в случай че БМР планът не беше достатъчен. Този резервен вариант включваше търговските банки в Лондон и Манчестър, чийто софтуер поддържаше резерва на Банк ъф Ингланд, Лондонската борса, хедж фонд в Лондон и частен капиталов фонд в Единбург. Но това беше в случай на авария.