Вайс се взираше в двойката си идентични монитори вече няколко часа и търсеше следи именно за действията на шефа си, но и трябваше почивка. Отвори вратата на офиса си и се озова в пещерата, която беше операционната зала на нейния център.
Подът беше като излязъл от Силициевата долина или някоя изследователска лаборатория на „Гугъл“ - местата, на които колегите и бяха работили, преди да се присъединят към агенцията. В далечния край на помещението имаше стая за отдих с безплатна храна и напитки, както и огромни запаси от кофеин, които да държат създателите на кодове в съзнание. Тези бяха повече хора на Вайс, отколкото на Морис. Те бяха лоялни, учтиви и в нужда: общество на хиперинтелигентни хора, които бяха решили да инвестират мозъците си в полза на страната си, а не на огромните корпорации. В повечето случаи желаеха морална награда, отколкото финансова.
Вайс беше облечена в обичайната си униформа от черни панталони, впита по тялото и бяла памучна риза и свито в ханша кожено яке, което си беше купила в деня, в който Морис я направи свой заместник. Тя се насочи към безплатната храна. Искаше нещо горещо и нещо студено, кафе и диетична кола, може би и нещо сладко, а след това щеше да се върне към разбиването на масивно криптирания код, който беше Джеймс Мо- рис.
Алвин Кръмп, лидерът на един от иранските киберекипи, видя Вайс да напуска офиса си с наведена глава и изгубена в мислите си. Бюрото му се оказа на пътя и. Той плъзна стола си така, че тя щеше да се блъсне в него, ако не го видеше.
– Хей, доктор Вайс, к’во става? - попита я той.
Ариел отвори широко очи, все едно се будеше от транс. Жената спря рязко пред бюрото на Кръмп.
– Обичайното - отвърна тя. - Много подпрограми и никакъв компилатор. Как върви при теб, Кръмп? Намери ли опиумната връзка на Върховния водач?
– Работя над нея - отговори младият мъж. Той ръководеше електронни операции срещу висши фигури в Техеран, като използваше частици зловреден софтуер и задни вратички, инсталирани в такива мащаби, че вероятно иранците приемаха компютърните бъгове като нещо толкова нормално, колкото електричеството и водата. Задявката на Вайс за дилъра на наркотици беше шега. Екипът на Кръмп беше следил всяко движение на иранските лидери толкова дълго време, че можеха да създават личните графици на аятоласите110.
Вайс отново тръгна към бюфета, но Кръмп продължаваше да стои на пътя и.
– Всичко наред ли е? - попита софтуерният инженер. - Малко ни плашиш. Никога не сме те виждали да работиш толкова здраво. Вратата ти е винаги затворена, а екраните ти са така обърнати, че никой да не може да види над какво работиш. Да не би да започваме война или нещо подобно?
Вайс се засмя, но определено можеше да види притеснението на лицето на Кръмп. Хората от близките кабинки също се бяха заслушали. Ариел беше накарала всички да смятат, че онова, което правеха, беше готино и секси. Когато тя беше замислена, такива бяха и те. Жената се обърна към Кръмп и останалите наоколо, които кривяха вратове към нея.
– Съжалявам, че съм такава през последните няколко дни. Блъскам си главата върху нещо за Поунзор, а всички знаете колко е шантав той. Но всичко е екстра. Ако имаше някакъв проблем, той щеше да е тук да се справи с него, нали така?
– Започнахме да се питаме дали Поунзор наистина съществува - каза Кръмп. - Дали не е бил уволнен?
– Разбира се, че не е! - отвърна Вайс и махна пренебрежително с ръка. - Какво ви накара да смятате така?
– Един слух. Носи се в цялата сграда.
Ариел отклони запитването с ново махване на ръката си.
– Всичко това са глупости. Щях ли още да съм тук, ако Поунзор беше в беда? Отговорът е „не“. Така че всички се охладете малко, моля ви.
– Щом така казваш - каза Кръмп. Изглеждаше облекчен. Както и другите, които бяха достатъчно близо, за да чуят разговора, много от които вече изпращаха съобщения на колегите си по чата. Доктор Вайс беше казала, че всичко е наред, така че трябваше да е истина. Това можеше и да е организация на професионални лъжци, но Ариел си беше спечелила славата на жена, която никога не лъжеше.
Тя си взе кафе и кола - истинска, а не диетична, - както и две бисквити: едната с овесени ядки, а другата с шоколадови парченца и макадамови ядки. Калориите на тези вкуснотии бяха повече от дневната и дажба, но се нуждаеше от енергия, и то възможно най-скоро.