— Лъки! — Гласът на Серена достигна до него толкова треперещ и тих, че почти не го позна: беше като глас от някакъв друг свят. — Лъки, недей!
Той я погледна кратко, когато се появи в зрителното му поле. Цялото й лице и вратът й бяха в драскотини. Блузата висеше на парцали, мръсна, разкопчана. От устата й се стичаше кръв, долната й устна бе синя. Очите й бяха останали без поглед — в тях нямаше нищо друго освен бездънен страх и болка.
Стихията на гнева го разтърси с нова сила.
— Ще ми плати за това! — изхриптя Лъки.
Серена мълчеше — боеше се, че думите й могат да го накарат да загуби контрол. Виждаше как той едва удържа безумния си гняв. Очите му мятаха мълнии, всяко мускулче по него трепереше, тялото му бе като изпъната тетива.
— Ще си видим в пъкъла, Уилис! — промълви Лъки с опасно спокоен глас. — Но ти ще пристигнеш там много преди мене!
Той одраска дълбоко с ножа кожата на врата му. Над острието избликнаха няколко капки кръв и потекоха върху стоманата надолу към ризата на Уилис. От треперещата уста на Уилис се откъсна жален вой.
Лъки гледаше кръвта, миризмата й достигна до носа му. Някаква странна поредица от образи се замярка пред очите му — старши лейтенант Ламбер, Амалинда Рока, Шелби… Той виждаше лицата им в яркочервените капки кръв, виждаше очите им, засмените им устни… Мяркаха се спомени от собственото му минало — други врагове, други битки, други мъртъвци. Усети как в душата му пропълзява нещо ледено и черно, една гърмяща вълна, която заплашва да го отнесе завинаги. Ръката му се сви конвулсивно около дръжката на ножа. Уилис не смееше да диша.
До него отново достигна гласа на Серена. Далечен, зовящ, умолителен.
— Не, Лъки! Недей! Остави го на шерифа! Той не заслужава… — Тя пристъпи, взря се в Лъки с разплакали очи и подпухнало жалко лице. — Моля те, Лъки! Аз имам нужда от тебе. Аз те обичам!
— Той те е наранил… — Думите на Лъки идваха откъслечни, натежали от страдание. Той продължаваше да се взира в ножа. Бурята още бушуваше в него, разкъсваше го, събаряше го.
Черната нощ на ръба на съзнанието му започна да се върти бавно, като кървав въртоп.
— … Той ти е причинил болка…
Ножът се вряза още по-дълбоко. Уилис издаде някакво гърлено гъргорене. Изпод острието избликна кръв. Лъки гледаше като омагьосан червената лепкава мокрота. Мракът се приближи, обхвана го — по-близо, по-ниско, той вече не виждаше нищо. Нямаше сили да се бори срещу тъмнината. Би било толкова по-лесно, по-лесно за всички, ако свали гарда и й се предаде завинаги…
Гласът на Серена отново долетя — не беше глас, по-скоро някой изрече думите направо в главата му:
— Аз съм в безопасност, Лъки. Ти ме спаси. Сега спаси себе си! Не го убивай!
Нещо в него го тласкаше непреодолимо да забие ножа. Той виждаше мислено как кръвта избликва, руква, докато той се удави в нея, точно както в кошмарните си сънища. Кръвта ще го залее и ще го освободи от всичко. Вече няма да има нужда да воюва, няма да води битки, няма да търпи предателство… Няма да бяга от любовта. Ръката, в която стискаше ножа, трепереше като в треска. Лъки не можеше повече да се съпротивлява.
— Не се отпускай! — шепнеше Серена. — Моля те, съвземи се!
Тя го гледаше. Сълзите обливаха лицето й. Страхуваше се, че ще го загуби, ако отклони очи от него само за миг. Усещаше как просто въздухът между тях вибрира от напрежение. Лъки бе вперил втренчен поглед в Уилис, но Серена бе убедена, че той дори не го вижда. Това беше поглед на човек, който се взира в себе си, който вижда там вътре онова, от което най-много се бои. Това беше най-страшната борба — защото Лъки воюваше сам със себе си. Тя имаше ужасното чувство, че ако загуби тази борба, Лъки губеше всичко, завинаги. Вътре в себе си Серена не би съжалявала, ако Джин Уилис не излезе жив от тази схватка, ала за това отмъщение Лъки щеше да заплати твърде висока цена. Серена щеше да заплати тази цена…
— Не се отпускай, Лъки! — каза тя още веднъж. Сама не знаеше от какъв таен, неподозиран резерв черпи и последните си капчици спокойствие. — Ти можеш да се овладееш!
— Уморен съм — промълви той без глас. Безизразните му, потъмнели от страх очи гледаха някъде през Уилис.
— Зная — каза Серена и направи още половин крачка към него. — Зная, че си уморен. Но ти си по-силен, отколкото предполагаш. Ти си по-добър, отколкото мислиш. Ти можеш да се справиш! Не се оставяй да те повлече бездната! Моля те, моля те, Лъки, направи го заради мене! За семейството си. За тебе самия. Запази равновесие! Ти можеш! Можеш, зная го.