— Щом считате за необходимо, Ламар — каза той само.
Ламар ги изгледа един след друг с престорено недоумение.
— Всъщност, не съм съвсем сигурен. Може би ще трябва да поговоря най-напред със самата Серена.
Три лица побледняха едновременно — мигновено станаха бели като вар, когато вратата се отвори и влезе Серена, придружавана от Лъки.
Очите на Шелби се ококориха смешно към сестра й:
— Серена! Аз мислех, че си…
— Мъртва? — допълни Серена, въпреки че гърлото й се сви при произнасянето на тази дума и тя само изхриптя. Нямаше сили да погледне сестра си, бе вперила очи в Бурке, като че с някакво заклинание искаше да изтръгне от него признание само с поглед. Сърцето й лудо биеше. „Сигурно е бил Бурке. Трябва да е бил Бурке!“
— Не — отвърна Шелби. — Изчезнала. Че си се махнала.
— Мистър Бурке ли ти го каза? Че е наел някого, за ме „махне“?
— Не зная за какво говорите — намеси се Бурке предизвикателно, като се размърда в коженото кресло, готов за бой. — Никого не съм наемал, за нищо! Всичко, което стана, е тяхна идея! — И той посочи с пурата си към Шелби и Мейзън.
— Нямам и представа, че някой е трябвало да бъде премахван! — подскочи като ужилена Шелби и хвана перлената си огърлица, като че посегна към оръжие. Червените петна отново избиха по лицето й.
Серена се обърна към сестра си — някакво отвратително подозрение накара стомаха й да се свие.
„Мили Боже, нека да не е тя… Направи така, че да не е…“
Погледът на Шелби пресрещна нейния за един кратък миг, миг на прозрение, и след това отново е плъзна настрани.
— Наистина, наистина не зная нищо за това — повтори тя без дъх.
— Наистина ли, Шелби?
Това беше дълбокият глас на Лъки, който бе застанал зад Серена. Тя усещаше топлината му, долавяше гнева му. Лъки мина пред нея и тръгна с едва сдържана ярост към писалището.
— Значи нищо не знаеш за това, че Джин Уилис и Пу Пере трябваше да завлекат в блатото сестра ти, твоята собствена плът и кръв, да се гаврят с нея, да я убият и да хвърлят тялото й някъде, където никой да не може да го намери?… — Странно, Лъки шептеше, а думите му падаха като, стоманени бодли, тежки от заплаха. — Наистина не знаеш за това, така ли? Дали да не поосвежа малко паметта ти?
Дебелият слой пудра сякаш се отдели като гротескна маска от пепелявосивото лице на Шелби. Ружът, който тя така умело нанасяше върху страните си, се очерта като две червени мастилени петна. Очите й бяха станали огромни от страх. Тя се смъкна в креслото на дядо си, като да намери закрила от атаките на този човек.
— Не зная… Не разбирам за какво говориш — отвърна тя разтреперана. — Ти си побъркан! Всеки го знае…
— Но да, скъпа, побъркан съм! — продължи да шепне Лъки, наведен към нея. — Всеки го знае. Но никой не знае как ще си отмъстя!
От очите на Шелби рукнаха сълзи.
— Лъки! Моля те, престани! — заповяда Серена. Страхуваше се от онова, което Лъки Дусе може да изкара на бял свят. Господ да й е на помощ, тя се страхуваше, че той може да се окаже прав. Жадуваше от все сърце той да се заблуждава. Мисълта, че собствената й сестра би могла да я убие, се забиваше като острие в душата й. Не може да е вярно! Не би желала да узнае такава истина, о, не сега, след всичко, което трябваше да изтърпи през последната седмица! Не би могла да го понесе…
Лъки се обърна с разкривено от гняв лице към нея:
— Да престана? — Сега вече той не шептеше, а направо изрева. — Господи! След като е накарала да те претрепят!
— Не е така! — изкрещя Шелби и удари с юмрук по писалището. — Просто трябваше да я отстранят от пътя ни, това е всичко! Кажи им, Мейзън! — Тя извъртя стола си към своя съпруг. — Ти не си наредил да я убиват! Кажи им!
За миг като че ли времето спря. Всички очи бяха вперени в Мейзън Талбът. Той стоеше с увиснали рамене, прав, до жена си. Най-сетне той бръкна дълбоко в джобовете на измачкания си ленен панталон, залюля се напред-назад на токовете си и погледа надолу към Шелби:
— Прасковке — каза той уморено, — ти както обикновено пак не домисляш докрай нещата. И какво щеше да стане, ако Серена се появеше отново? Положително щеше да съсипе всичко. Ние не можехме да допуснем тя да се върне…
Шелби го гледаше смаяна.
— Но тя е моя сестра!…
— Ти я мразиш — отвърна Мейзън, като че това обясняваше всичко.
Шелби сбърчи горчиво лице.
— Да… Добре… Но тя е моя сестра!… Никога не бих я убила. О, Мейзън, как си можал да помислиш такова нещо!? — Гласът й бе пълен с укор, като че поучаваше невъзпитано дете.
— Нали ти искаш да вляза в парламента? — поясни той със същата желязна логика. — Нали ти искаш да се преместим в Батон Руж? Ние нямахме пари, Шелби, ти прекалено много харчиш! Появи се новата къща, а старата все още не е продадена. Да, естествено, ти не се интересуваш от такива прозаични неща като парите, не е ли така? За тебе е важно да постигнеш своето, все едно на каква цена!