Лъки поклати нетърпеливо глава и хукна отново напред-назад из стаята.
— Това не е любов! Това е състрадание. Зная какво виждаш, щом ме погледнеш, Серена: един клет, побъркан тип, за когото някой трябва да се грижи.
— Ще престанеш ли най-сетне, Лъки Дусе?! — изфуча гневно Серена. Тя застана пред него и го сграбчи за джинсите, за да не му позволи да избяга. От очите й излизаха искри, цялото й ожулено, изподрано лице пламтеше от гняв. — Ще ти бъда благодарна, ако престанеш да тълкуваш собствените ми чувства. Не те съжалявам, ти сам се съжаляваш! Ти си толкова дяволски горд и твърдоглав, че не можеше да понесеш мисълта, че не си съвършен, че имаш своите грешки и слабости като всеки нормален човек. Караш ме да побеснявам, но те обичам! Под цялото това твое тръшкане и кривене се крие един силен, добър и нежен човек. А и ти ме обичаш. Погледни ме в очите и кажи, че не ме обичаш!
Той съзнаваше, че това би било най-доброто, което може да направи, но не надмогна себе си. Не можеше да гледа това прекрасно, изранено лице и да й каже, че не я обича, след като я обича повече от собствения си живот. Но и не можеше да й даде онова, което тя заслужава.
— Не мога да ти дам любовта, която заслужаваш.
— Онова, което заслужавам, е мъжът, когото обичам!
— Аз съм човек от блатото — каза той. — Не мога да понасям хора около себе си. За мен е истинско щастие, ако успея да прекарам още един-едничък ден, без да полудея. Какво бъдеще мога да ти предложа? Какво имам да ти дам, Серена?!
Отговорът дойде простичък и унищожителен:
— Сърцето си.
Лъки стисна очи от болка.
— Само не започвай да ми разправяш, че нямаш сърце! Ти всъщност се боиш да не го загубиш! — Като че ли някой бе стегнал гърлото й с въже, в очите й пареха сълзи. — Аз зная какво значи да се страхува човек, Лъки…
Той поклати глава, без да я поглежда. Мускулите на челюстите му играеха.
— Така е! — настоя Серена. Тя го гледаше със сериозни, пълни с обич очи. — Зная как се чувства човек. Зная какво е, когато страхът те сграбчи и те завладее напълно. Но аз зная и как можеш да го победиш! Не, не защото съм психоложка! А защото съм жената, която те обича.
— Аз трябва да вървя — промълви той, криейки погледа си. Лицето му се бе превърнало в непроницаема маска.
Серена почувства как всичките й напразни усилия се стовариха върху нея като непосилен това. Не, Лъки няма да отстъпи! Той ще се отдръпне отново в себе си, ще затръшне вратата под носа й, както бе правил толкова пъти вече през изминалите дни. Нито едно от средствата, с които тя разполагаше като професионалист, не бе в състояние да й помогне да се доближи до него. Единственият ключ за тази затворена врата бе любовта й, но Лъки не й оставяше никаква надежда, че би могла да отключи и тази врата, и веригите, които го приковаваха към неговото минало.
— Да се крие човек не е никакво решение, Лъки — каза тя тъжно. — Ти си един добър човек, един силен човек, имаш талант. Можеше да дадеш толкова много, стига само да престанеш да бягаш от самия себе си.
— Остави ме, Серена — каза тихо той. — Нека да си ида, така ще е по-добре за тебе.
Тя отстъпи назад, вирна упорито брадичката си и подсмръкна, за са сдържи сълзите си.
— Да не мислиш, че го правиш заради мене? Твоето високомерие е невъзможно! То не ми е нужно. Нужно ми е да живея с тебе. Бихме могли да имаме толкова много, много повече, отколкото ти искаш да признаеш. Добре, Лъки! Обади ми се, когато го проумееш. Ще те очаквам.
Лъки я изгледа остро:
— Не се връщаш в Чарлстън, нали?
— Не… — До този миг Серена не бе наясно какво ще направи, но отговорът й дойде бързо и категорично. Това бе единственото възможно решение. — Ще отида там, колкото да уредя работите си. Шансон дю Тер е моят дом. Корените ми са тук, тук е всичко, за което нося отговорност. Дойде моментът, в който се виждам и се възприемам такава, каквато съм, а не на каквато бих искала да се правя в Чарлстън. Престанах да бъда страхливка! Обади ми се, когато и ти приключиш с това.
Тя му отправи един последен поглед и тръгна към вратата.
В този миг там се показа главата на един от помощник-шерифите:
— Хей, Лъки, лодката дойде. Готови ли сте? — Серена застана на място, изчаквайки отговора му, сякаш това беше и отговор на въпроса, изпълнил цялото й сърце.
Мълчанието продължи безкрайно.
— Аха — каза най-сетне Лъки тихо и тежко. — Да тръгваме!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
— Серена? Ти ли си? — излая Джифорд от дъното на кабинета си.