Серена застана на отворената врата с куфар в ръка.
— Ей, мис Рена! — подвикна Пепър от дълбокото кожено кресло и се ухили. — Колко е хубаво, че сте отново тук!
— Благодаря, Пепър. — Искаше й се да може да каже, че и тя смята за много хубаво, че е отново тук, ала в този момент се чувстваше напълно изчерпана. Жадуваше да се просне на стария персийски килим между двете черни кучета и да спи, да спи две-три седмици.
Кучетата я погледнаха със загрижено изражение. Едното събра сили да пролае веднъж, но след това, видимо уморено от това усилие, се излегна лениво и замижа.
Джифорд се откъсна от сините паусови чертежи върху бюрото си и прекоси стаята, за да я посрещне. Изглеждаше толкова жизнерадостен и предприемчив, толкова оживен и войнствено настроен, както винаги. Хлътналите му бузи бяха розови, очите му светеха. Разрешената му бяла коса издаваше, че пак е ровил час по час с пръсти в косата си.
— Къде се загуби, по дяволите? — нападна я веднага той. — Преди два часа трябваше да си тук. Одил се измъчи да бави вечерята.
— Съжалявам. Полетът ми закъсня.
— Телефони в Чарлстън няма ли? — Очите му я парнаха с познатата подигравка. Гледаше я укоризнено, но все пак грабна куфара от ръката й и тръгна с него по коридора.
Серена едва успяваше да го догонва. Джифорд беше почти на осемдесет, а още работеше из полето. Да не повярва човек!
Той спря пред вратата на стаята й и остави куфара на земята.
— Накара стария човек да се тревожи за тебе. Изплаших се да не съм те прогонил завинаги! — изръмжа той грубо, преди да се изправи и да я погледна в лицето. Острият блясък на очите му бе станал по-мек, сега там се четеше любов и някакво неизречено извинение.
— Не — каза Серена с уморена усмивка. — Не можеш да ме прогониш, стари господинчо. Аз не съм страхливка.
— Дявол да го вземе, наистина не си! — Джифорд я изгледа, въздъхна и изведнъж омекна, сложи набръчканите си, изкривени ръце на раменете й. — Радвам се че си тук, Серена! Знаех, че те притиснах и изнудих, но ти все пак можеше да откажеш. Радвам се, че не го направи!
Серена обви ръце около изпосталялото му, кокалесто тяло и го притисна към себе си. Отношението й към него се бе променило, бе станало по-сложно, но основното си оставаше:
— Обичам те — прошепна тя, след като го пусна.
Джифорд целият пламна и заби очи в краката си. Притесняваше се, не обичаше да се казват тези неща.
— Ти пипна ли го оня едър кейджун? — попита той непринудено.
Въпросът я стресна, свари я неподготвена, за да успее да намери благовиден отговор. Серена поклати глава и също наведе очи — боеше се, че дядо й ще прочете по лицето й твърде много.
— Какво има? Да не би да смяташ, че не е достатъчно добър за тебе само защото не се конти с копринени костюми и не чете „Уолстрийт джърнъл“?
Думите му накараха Серена да вирне брадичка. Тя стрелна гневно с очи Джифорд, преди да усети, че той отново си играе с нея, като че свири на цигулка.
— Много добре знаеш, че не е така, Джиф — отвърна Серена тихо.
— Лъки изпонаправи сума глупости, но е добро момче — заяви Джифорд навъсено.
— Зная. Възможно е дори и той да го забележи един ден. Ала не мога да го принудя да повярва.
— Обичаш ли го?
— Да.
Джифорд сбърчи чело така, че бухналите му вежди отново изписаха онова добре познато „V“, означаващо неодобрение.
— Значи го искаш, ама не можеш да го хванеш.
— Виж, дядо, ние говорим за човешки отношения, а не за лов на едър дивеч — отвърна Серена сухо. — Не мога да изляза в блатото с пушка в ръка и да стрелям в него с упойващи патрони, та да го хвана. Не мога да го примамя и да го накарам да ме обикне. Лъки има да се справя с много неща от своето минало и трябва сам да ги смели. Когато го направи, ако го направи, може би ще разбере колко сме подходящи един за друг.
— Е, надявам се! — челото на Джифорд се поизглади и той потърка с ръка брадата си. — Не бих искал да мисля, че те стоварих на прага му само за да съкруши сърцето ти. Все си представях, че от тази работа може да се пръкнат няколко внученца.
— Джифорд! — възкликна Серена, руменина неволно заля лицето й.
Старият не показа ни капчица разкаяние. Дори не се опита да изглежда смутен, поне от приличие.
— Изглеждаш такава изтъняла и хърбава, като хрътка! — оплака се той, като я изгледа от главата до краката. — Ще помоля Одил да ти стопли вечерята.
Серена поклати глава:
— Не я карай! — каза тя с отсъстващ глас, мисълта й бе някъде другаде. — Ядох в самолета.
— В самолета! Аз и на кучетата си не давам такава храна!
Серена остана загледана в гърба му. Между другото тя бе решила да се прибере у дома, защото смяташе, че сега, след всичко, което се случи, Джифорд ще има нужда от нея. Каква смешка! И съмнение не можеше да има, че той отлично се справя с всичко! Серена би трябвало да се надига на пръсти, ако рече да се мери с него!…