Още докато дърпаше чекмеджето, за да измъкне синята риза, Серена мислено се изруга. Няма що, много умно! Това в никакъв случай не е цяр срещу любовна мъка! Но нейният вътрешен глас бе по-милостив. Този мъдър вътрешен глас й нашепваше, че й трябва време. Нито една от нейните терапии не би могла да промени нещо във факта, че продължава да обича Лъки Дусе, че й липсва, че боледува за него. И консулт от световни специалисти да събере, и те не биха могли да й помогнат. Беше уморена в края на един дълъг и изнурителен ден, копнееше за неговата близост, нуждаеше се от неговото рамо, за да се облегне на него… Серена се подчини на волята на ръцете си — те сами отвориха скрина, извадиха старата дънкова риза от чекмеджето, притиснаха към бузата грубия плат, за да може да вдъхне неговата миризма.
Не минаваше и час, без да помисли за Лъки. Питаше се какво ли прави той сега, добре ли е, все още ли гони бракониери… Непрекъснато си го представяше — застанал прав отзад в пирогата как се плъзга мълчалив из блатото, как седи в ателието си, потънал в размисли пред някоя картина. Без да иска, мисълта й се връщаше отново и отново към него — къде е сега, чувства ли липсата й?…
Той стори онова, което бе счел за правилно и необходимо — бе я напуснал. Каква ирония само! Да я зареже един пропаднал човек! Понякога се ядосваше, като си помислеше как самоволно реши той какво е най-добро за нея. А понякога й ставаше страшно тъжно, задето той си мислеше, че не заслужава любовта й… Имаше мигове, когато Серена си казваше, че може би така действително е най-добре — да погребе любовта си и да продължи да живее живота си. Ала нощем, когато лежеше в леглото и се взираше в тъмното, съвсем не бе убедена, че е така.
Тя притисна ризата към гърдите си, затвори очи и въздъхна — болката проникна през защитната стена, която бе иззидала около сърцето си. През отворената стъклена врата нахлуваха шумовете и ароматите на лятната нощ. С тях я облъхна и споменът за нощта, в която се бяха любили с Лъки тук, в тази стая.
Никой мъж досега не беше събуждал в нея такива чувства. Никой от тях не бе успял да преодолее бариерата от хладно самообладание, за да открие истинската жена в нея. Нямаше никакъв резон. Не бе и мислила, че е възможно да се влюби толкова бързо и толкова дълбоко. Това не се подчиняваше на никаква логика, не се вписваше в никаква позната схема, не можеше да се намери никакъв аналитичен отговор. И все пак бе така! С никой друг мъж не се бе чувствала така жизнена, изпълнена със страст, жадуваща да се слее с една чужда душа. А изпитваше и тъжната увереност, че и за в бъдеще вече никога няма да й се случи да преживее такова нещо.
„За мене ли си се направила толкова хубава, сладка моя?“
Думите долитаха като дим, като мъглата над разливите, носени на крилете на нейните спомени. Серена се взря в огледалото и си представи как Лъки стоеше зад нея, как пламтящите му кехлибарени очи се плъзгаха по тялото й, как бе сложил красивите си силни ръце на раменете й и бе притеглил към себе си…
Тя затвори очи, притисна ризата му към гърдите си и си представи за миг, че е в неговите ръце.
— Серена?
Сърцето й подскочи й тя рязко се обърна към вратата:
— Шелби?
Не можеше да скрие нито изненадата си, нито другите чувства, които избухнаха в нея при вида на сестра й, застанала в рамката на вратата. От онзи паметен ден в кабинета на Джифорд не бяха разменили нито дума. Серена не можа да намери сили да поеме инициативата, а Шелби също не прояви готовност. Серена се бе питала неведнъж докога ли може да продължи това положение. Явно бе, че въпросите й щяха скоро да намерят отговор.
— Може ли да вляза? — попита Шелби официално, като чужд човек.
— Да, разбира се.
Серена скръсти ръце на гърдите си, върху ризата на Лъки.
— Дойдох да си прибера каквото е останало — обясни Шелби, след като влезе и затвори вратата.
Серена не възрази, макар да знаеше, че всички вещи на Шелби и Мейзън отдавна са опаковани и изпратени до семейство Талбът в Лафайет. Явно, сега Шелби правеше най-важната, първа стъпка. Имаше ли някакво значение, че търси да се скрие зад някакъв предлог?
Серена наблюдаваше как сестра й прекоси бавно стаята. Сякаш с десетократно намалена енергия Шелби пооправи една покривчица и намести килнатия абажур. Бе облечена безупречно, както винаги — с импримена пъстра плажна рокля с широко развяваща се пола. Всяко косъмче от тъмнорусата й коса беше на мястото си, легнало послушно в ниския кок на врата й. Странното бе, че Шелби, която беше луда по бижута, сега нямаше никакво украшение. Носеше само годежния си пръстен с диаманта.