Серена я разглеждаш с някакво странно безлично любопитство. Обърканите чувства, които предизвика появата на Шелби, се изпариха и Серена се чувстваше отново празна и износена. Остана само недоверието към мотивите на сестра й.
— Ти все още си ми сърдита — каза Шелби. Думите й прозвучаха така, като че бе засегната и не разбира как така Серена може да е сърдита. Нейните нервни движения и бързите коси погледи издаваха обаче, че се страхува да чуе отговора на Серена.
— Не съм сърдита — Серена се обърна и погледна Шелби в огледалото.
Шелби също вдигна очи и смръщи чело.
— Да, Серена Благородната! — обяви тя горчиво. — Би трябвало да го знам!… „И ни прости греховете, както и ние прощаваме на нашите длъжници…“ Нали така беше?
— Не съм казала, че съм ти простила. Казах само, че не съм сърдита. Не изпитвам гняв, когато мисля за тебе.
— А тогава какво?
Серена помълча малко, обмисляше своя отговор.
— Не зная дали може да бъде назовано. Нещо като тъга, бих казала, но по-друго, много по-мъчително.
Погледите им се срещнаха в огледалото.
— Никога не сме били особено близки като сестри, нали? — каза тъжно Шелби.
Серена поклати глава.
— Не бяхме, наистина.
Шелби пристъпи няколко крачки по-близо, докато застанаха една до друга, без да се докосват, подобни, но не еднакви. Тя също бе вперила поглед в образа на другото й аз в огледалото.
— Как е възможно да изглеждаме почти еднакво, а да сме толкова различни!? — прошепна тя, като че задаваше въпроса на самата себе си.
Серена мълчеше. На това нямаше лесен отговор. Като специалист-психолог тя би могла да изреди сума теории, но като сестра, нито една от тези теории не я задоволяваше. Като сестра тя знаеше само, че тя и Шелби са застанали от двете страни на една пропаст, прекалено широка и дълбока, за да може да се хвърли мост през нея. Възможно е било, навярно, някога, преди много време. Можели са да намерят нещо общо и да се сближат, ала това време бе отминало, и двете го знаеха.
— Бих искала да не се беше объркало така всичко! — В тъмните очи на Шелби блеснаха сълзи.
— Аз също — каза Серена тихо, разбирайки, че двете говорят за различни неща.
Пустотата, която усещаше в гърдите си, изведнъж се изпълни с порой от чувства, ала най-силното от тях — както бе казала на Шелби — беше безкрайна тъга. Да, те двете бяха все още живи, но онова, което бе помежду им, сега бе мъртво, за него жалеше тя сега като за любим човек.
— Наистина, Серена — промълви Шелби, все още взряна в двойния им образ в огледалото, — изглеждаш просто съсипана.
— О, ще се съвзема…
Ще се съвземе, естествено!
— Ами ти?
— И ние се справяме — вирна Шелби брадичка и отстъпи крачка назад. Разстоянието помежду им стана по-голямо, образът на Шелби — по-дребен.
Чак когато Шелби стигна до врата и хвана дръжката на бравата, Серена успя да проговори отново:
— Шелби! Пази се…
Една самотна сълза се търкулна по бузата на сестра й, около устните й трепна измъчена усмивка:
— Ти също!
Серена остана загледана след нея. Имаше чувството, че е изгубила някаква частица от самата себе си, която изобщо не е познавала. След това, уморена до смърт, със сломено сърце, тя се качи на високото старинно легло, сви се на кълбо около ризата на Лъки и направи единственото, което действително умееше да направи напоследък — плака, докато заспа.
Джифорд се вмъкна тихо в стаята. Остави таблата върху скрина и пристъпи към леглото — да погледа спящата си внучка. Страните й бяха още мокри от сълзи, все още поемаше дъх на пресекулки, като безутешно плакало дете. Стискаше в ръцете си някаква стара синя риза. Изведнъж му заприлича на онова момиченце, което на времето не се разделяше от бебешкото си одеялце…
Джифорд си припомни деня, в който погребаха майка й. Тогава той стана през нощта да нагледа децата, защото Робърт, сломен от мъка, не би се и сетил. Тогава Серена беше застанала върху юрганчето си, все още облечена в черната си кадифена рокличка и белите чорапки, с които я бяха облекли за погребението. Едното й краче си беше още с обувката. Сълзите по бузките на детето не бяха изсъхнали. В ръката си стискаше излинялата стара пелена…
Джифорд си спомняше всичко това, като да беше вчера, макар че именно през изминалата нощ бе премислил всяка изминала година, една по една. Любовта, която бе изпитвал тогава към Серена, не бе намаляла нито на йота. За него нямаше значение, че сега Серена е вече жена и че животът бе направил всичко много по-сложно. Все още всяка нейна болка го караше да страда повече, отколкото неговите собствени болки. Мъката му от това, което направи Шелби, ставаше двойно по-голяма заради болката, която изпитва от това Серена. Страданието, което щеше да й причини Лъки, просто късаше сърцето му.