Джифорд съзнаваше, че самият той години наред я бе натискал и манипулирал, но той бе правил това от обич към нея. Сега не можеше да понася да я гледа как страда. Не би могъл с нищо да промени онова, което се е случило между тях, както не бе могъл да запълни пропастта между Серена и Шелби. Но можеше да се опита да налее малко разум в главата на онзи кейджунски дръвник!… Предвид създалите се обстоятелства това бе дори най-малкото, което би могъл да стори.
Лъки провери отново въжето, вързано за носа на полупотопената гребна лодка, и тръгна бавно през тинята към брега. Денят бе дяволски горещ. Слънцето жареше гърба му, въпреки че бе мокър от пот. Потта се стичаше от нещо като река. Той сложи чифт стари кожени ръкавици и хвана края на въжето, прехвърлено около дънера на един мощен дъб. Без да обръща внимание на адската жега, той се зае съсредоточено със задачата си.
От седмици вече се занимаваше да вади изхвърлени метални боклуци из разливите на Делтата. Работеше от изгрев до залез слънце, беше извадил вече цели купища ръждясали железа — какво ли не бяха изхвърлили там хората. Стари хладилници, кревати, печки, матраци, велосипеди, автомобилни гуми… Това не търпеше отлагане, беше много сериозна задача — Лъки трябваше да й се посвети изцяло, да се хвърли в работата, която го изморяваше толкова много, че можеше да се надява да поспи поне по няколко часа нощем.
Понякога използваше моторна лебедка, чак след като се окажеше невъзможно да се справи ръчно, само с дърпане. Усилният му труд прогонваше неприятните мисли и правеше така, че болките в мускулите му да доминират над всички останали болки, прогонваше от главата му всички други мисли.
Лъки започна да тегли бавно въжето, напрягаше всичките си сили, забил крака в земята. Лодката се показваше все повече над водата, сантиметър по сантиметър. Капки пот се стичаха в очите му въпреки мократа превръзка на челото. Той се напрегна още повече, кръвта забуча в ушите му.
Чу мотора на лодката чак когато я видя — беше вече почти на самия бряг.
С ъгълчето на окото си Лъки зърна Джифорд Шеридан и изпъшка. Защо не го оставят на мира!? Той хвана отново въжето и натисна с цялото си тяло, погълнат от работата си. Лодката се поразмърда и се приближи още десетина сантиметра към брега.
Моторницата престана рязко де трещи, ала Лъки продължаваше работата си, като че изобщо не бе забелязвал Джифорд Шеридан.
— Имах на времето едно муле, и то можеше да тегли точно така — каза старият, като разтегляше думите. — Но си мисля, че то беше къде-къде по-умно от тебе.
Лъки изпълни целите си дробове с важния въздух, хвана отново въжето и го опъна така, че жилите на врата му с издуха, като че ще се пръснат. Носът на изоставената лодка подскочи напред, когато кърмата се измъкна от тинята. Лъки пусна въжето и преобърна лодката, за да изтече водата от нея.
Джифорд го наблюдаваше търпеливо изпод козирката на старото си ловджийско кепе.
— Ти какво насам? — изръмжа Лъки, без дори да вдигне очи. Извади от лодката една малка котва и я постави на брега. — Мислех, че при тебе вече всичко е наред и нищо не ти липсва, старче.
— Тебе пък какво те е грижа какво имам и какво ми липсва? Всеки знае, че ти се интересуваш само от себе си.
Лъки мълчаливо изгребваше водата от лодката. За какво е всичко това?! Животът му и без това е достатъчно жалък, за да трябва да се разправя сега и с този свадлив старец. Бе сторил за него онова, което трябваше. И баста!
— Ти разби сърцето й — заяви Джифорд лаконично.
Лъки изтръпна. Думите се врязаха като бич в нежна плът. Застанал до хълбок във водата, той бе насочил цялото си внимание към лодката.
— Не съм я карал да се влюбва в мене.
— Не си, ала въпреки това е станало, така ли е? Един Господ знае какво ли намира в тебе! Аз, като те гледам, не виждам нищо освен един опърничав, себичен тип, който е толкова зает със самобичуване, та дори не вижда, че няма за какво повече да се кае. — Джифорд сви рамена и въздъхна, без да откъсва от Лъки нито за миг своите умни тъмни очи. — Зная ли? Може да ти доставя удоволствие да се изтезаваш. Възможно е и да ти е приятно да си представяш как си можел да живееш щастливо с една прекрасна жена, но си се отказал, просто за да се самоизмъчваш. Това вие, католиците, умирате да се правите на мъченици!
Джифорд си говореше и окото му не трепваше от убийствените погледи, които му мяташе Лъки. Старият човек бе седнал силно приведен напред, опрял лакти на бедрата си, провесил огромните си китки между коленете си — като че ли клечеше с въдица, в очакване рибата да клъвне.