Лъки най-безцеремонно му обърна гръб и продължи да тегли лодката, за да я издърпа на сушата. Когато лодката легна на тинята като заседнал в плиткото кит-самоубиец, Лъки отново се обърна към Джифорд.
— Така стана най-добре.
Джифорд изсумтя.
— По-добре кажи „най-лесно“!
— Не е така! — Лъки войнствено пристъпи към металната моторница. — Да не мислиш, че я оставих за удоволствие? Съвсем не! Но какъв живот можех да й предложа? Ставам ли аз за съпруг?
— Надали, докато не се озаптиш! А не вярвам, че това може да стане скоро! — отвърна Джифорд подигравателно. — Виж какво! Сега като нищо мога да се върна и да кажа на Серена, че е идиотка, дето е седнала да реве по цели нощи за тебе!
Попадението беше отлично — по-точно, отколкото Джифорд би могъл да си представи. Защото Лъки бе чул Серена да плаче. Една нощ бе стоял тайно на галерията в Шансон дю Тер, само за да я зърне, да утоли поне малко разяждащия го копнеж. И тогава я видя как лежи свита на леглото и плаче, скрила ръце в ризата, която той й беше дал. Лъки напразно се опитваше да си втълпи, че е действал правилно, че не заслужава нейните сълзи. Ала звукът от риданията й просто съкруши сърцето му.
— Не мога да й дам онова, от което тя има нужда — каза Лъки, вперил очи в обувките си.
— Е, и от какво се нуждае тя според тебе? От пари? От някакво чиновниче за съпруг? Тя сама печели достатъчно. А, ако искаше да вземе някой книжен плъх, отдавна да си го е намерила. Серена има нужда само от твоята любов. И ако ти не намериш начин да й отговориш, наистина си за ожалване, Бог ми е свидетел!
— Тя знае, че я обичам — каза Лъки неохотно.
— Ами върни се тогава!
— Не мога.
Джифорд изруга. Чувстваше, че губи търпение.
— Да те вземат мътните, момче! И защо да не можеш?
Лъки го изгледа продължително и красноречиво. Единият ъгъл на устата му се вдигна в горчива усмивка.
— Имам си съображения.
Старият стисна зъби, по лицето му избиха червени петна, но обузда гнева си.
— Да бе, Лъки! — каза той с дълбока въздишка. — Всъщност ти си си много добре тук самичък. — Джифорд се пресегна към стартера и хвана ръчката. — За Серена не се безпокой! Тя ще се изправи отново на крака. Тя е Шеридан.
Моторът изхърка и затрещя. Джифорд си замина. Лъки остана да гледа след него, кипнал и развълнуван като разпенената вода в дирята на моторницата.
Дори и когато привечер приключи с тежкия си труд и си тръгна за вкъщи, това мъчително чувство още не се бе уталожило. То продължи да го гложди и по-късно, когато към полунощ все още седеше на пода в ателието, вперил очи в картините си. През тези няколко седмици той бе успял да държи донякъде в шах емоциите си — отказваш да ги признае, всячески ги избягваше, направо ги погреба. Ала сега те изплуваха отново на повърхността и заплашваха да го задушат, както нефта, излят в каналите на Делтата. Полепнаха по него, не можеше да се отърси от тях, нищо не помагаше, покри и картината, опъната на триножника.
От седмици не бе рисувал. Надявал се беше и сега да намери в рисуването покой, както когато се върна от Централна Америка. Но хванеше ли четката, за да нанесе мазките по платното, нямаше и помен от онзи покой, който бе намерил за кратко при Серена и който никога вече нямаше да се повтори…
Твърде безрадостна констатация. Утехата, която бе намирал в ателието си, сега не снизхождаваше милостиво към него. Отблъсна любовта, която му даряваше Серена, но това не му донесе мир, а само болка, приела образа на една ужасна, разяждаща самота. Като че ли бяха изтръгнали сърцето му.
Всеки път, когато излезеше с лодката из разливите, го връхлиташе отново и отново споменът за това как Серена, въпреки болезнения си страх от блатото, му се бе доверила и бе тръгнала с него. В къщата му го дебнеха спомени на всяка крачка. Изобщо не спеше нощем в леглото си — не искаше да лежи и да мисли за тялото й, за нежния й допир. Обърнеше ли се му се струваше, че долавя нейния парфюм. Чувстваше навсякъде присъствието й, но не можеше да я докосне да я види, да я вземе в обятията си, за да пропъди тя мрака в душата му.
— Остави ме, Серена, дай ми покой! — прошепна той и бавно се надигна от пода.
Болката му пламна още по-ярко, изгаряше го, заслепяваше го. Лъки се втурна да се разхожда напред-назад пред триножника, стиснал глава в ръцете си. И до припадък да работи, пак не ще може да се освободи от тези мисли — те са се стаили и само дебнат да го измъчват. И до безсъзнание да се напие, те ще разкъсат булото на забравата.