Лъки дръпна гневно незавършената картина от триножника и я запрати с все сила на пода. Летвичките, на които бе опънато платното, се прекършиха като кибритени клечки. Лъки хвърли и тях на пода и залитна като слепец назад.
— Остави ме на мира, Серена!… — Викът му бе отправен към небето. Лъки залитна към работната маса, протегна ръка и помете шишета, буркани и четки с един-единствен мъчителен стон: — Остави ме на мира! Остави ме!
Той тръгна, олюлявайки се, из ателието, превиваше се, като че го болеше нещо. Най-сетне се предаде. Не можеше повече да се бори със собствените си чувства. Бавно се отпусна обратно на пода до платното, точно на мястото, където се бяха любили за първи път. Чувстваше се изоставен, изпразнен от съдържание. Той вдигна лице към тавана и към студената лунна светлина, която се процеждаше през табакерите в покрива. От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи, отиваха към слепоочията и се губеха в косата му.
Не искаше да се влюбва. Търсеше единствено спокойствие. А ето, че сега се чувства толкова самотен, непоносимо сам.
Беше истински ад, а Джифорд бе имал наглостта да му каже, че гледал да му бъде лесно! Серена го бе нарекла страхливец. Беше казала, че той се самосъжалява, че не дава шанс на нейната любов.
Разбира се, че се страхува! От самото начало знаеше, че в края на краищата това ще им причини само страдание. Малко ли мъка бе понесъл в живота си?
Ала ето че сега Серена страдаше, въпреки неговата благородна саможертва. Никога не бе изпитвал такава безнадеждност. Беше много по-страшно от изтезанията, които измисляха Рамос и другите. Защото сега нямаше нито помилване, нито облекчение, нито надежда за освобождение. Серена му липсваше, самото му тяло виеше от болка, че не може да я докосне. Не можеше място да си намери, защото се чувстваше виновен и знаеше, че тя има право.
Наистина е страхливец! Бе се уплашил от това, че може отново да обикне. Бе се уплашил да допусне Серена близо до себе си, изпитваше страх от онова, което тя може да открие у него. А ето че тя видя всичко, изучи го целия — и доброто, и лошото — и въпреки това го обича…
Какъв идиот, Господи! Да се откаже от такава жена! Каква глупост, да се остави на разтерзание!
Няма що, голям благородник! Голям благороден идиот, който подписва като нищо паспорта на жената, която обича. Голям страхлив идиот, който се бои от любовта. Дявол да го вземе! Идиот, който няма какво да й предложи освен самия себе си само защото е свел живота си до просто живуркане!
И сега какво?
Лъки се взря в разкъсаната картина на пода — съсипана и непотребна. Може да я изхвърли. Може и да се опита да я спаси — ще опъне пак платното, ще започне наново картината…
Изведнъж над него се спусна дълбок покой. Най-после намери отговора.
Щом Серена заслужава по-добър човек, значи той трябва да се превърне в този неин по-добър човек. Щом нищо не може да й предложи, ще трябва сам да се промени. Защото не желае да живее без нея. Не бива да става жертва на своето минало! Това минало го бе ограбило достатъчно — отне младостта му, надеждите му, лиши го от семейството му. Няма да позволи да му отнеме сега и Серена!
Настъпи моментът да обърне гръб на миналото си и да събере кураж да направи първата крачка. Имаше да извърви дълъг път, преди да се почувства отново нормален, цялостен, излекуван. Но би ли могъл да измине този път, без да направи първата, най-трудна крачка? Животът му такъв, какъвто е сега, не струва пукната пара!
Лъки бавно се изправи, вдигна смачканото платно и го изглади с ръка.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Серена застана на тротоара и погледна табелката на боядисаната в черно врата. С елегантно артистични златни букви върху черен фон бе написано: „Ричард Галери“. Тясната триетажна тухлена постройка бе притисната между други подобни на нея сгради, явно неведнъж реставрирана и поддържана с любов през дългия си живот. На прозорците имаше изящна решетка от ковано желязо — истинска дантела. От наредените едно до друго сандъчета за цветя бликаха нацъфтели яркочервени герании и тъмнозелен бръшлян. Две къщи по-нататък, на стълбичката пред вратата бе седнал млад човек и свиреше на саксофон. Точно зад него група развеселени граждани на Ню Орлийнс се събираха, като че бяха туристи, за вечеря в малкото ресторантче с маси по тротоара. По улицата изтрополи каручка, теглена от муле — живописно облеченият каруцар разказваше възторжено на своите пътници историята на квартала. Типична за Ню Орлийнс гореща лятна нощ.
Адресът на френския квартал съвпадаше точно с адреса, отпечатан върху поканата, която Серена стискаше в ръката си, но въпреки това тя се поколеба. За последен път бе видяла Лъки преди четири месеца. До ден днешен той не бе направил опит да влезе в контакт с нея. И сегашният случай надали бе някакъв личен жест — една печатна покана, разпратена от художествената галерия. Тя можеше да означава само, че Лъки е вписал името й в картотеката си. Трогателно, наистина!…