Насреща й се зададоха група туристи — развеселени и шумни, разделиха се, за да я заобиколят и тя остана всред тях като скала в буен поток, който изтече надолу по улицата.
Серена погледна отново поканата в ръцете си. Спомни си какво изпита, когато отвори писмото. Беше някаква смесица от радост и тъга — радост, задето Лъки бе направил първата крачка и защото се опитваше да намери ново русло за живота си, но и тъга, защото за нея не се предвиждаше роля в този нов живот.
Беше се примирила с това, че не може да го забрави. Живееше живота си без него, но се съмняваше, че някога ще успее да се освободи напълно от него. Напротив, беше сигурна, че няма да може, защото очакваше дете от него.
Серена прехапа долната си устна, загледана във входната врата на галерията. През целия път дотук се бе опитвала да си внуши, че идва само заради Лъки, само за да го подкрепи. Но всъщност това й даваше възможност да се види с него на сравнително неутрален терен, точно такъв случай търсеше. Ще му заяви най-спокойно, че ще става баща, но че не желае нищо от него. Ще му се яви в образа на разсъдлива интелектуалка, пък ако ще след това и да припадне, като остане сама.
— Няма ли да влезем? Или смяташ да разгледаш само вратата?
Серена се сепна. Погледна мъжа, който застана до нея. Бе настоял да я придружи до Ню Орлийнс — Дейвид Фарел, рус и представителен, я гледаше с приветлива усмивка, и в очите си, и на широката си уста.
Серена бе отворила кабинет съвместно с Дейвид и още един колега. Много скоро се сприятелиха. Дейвид беше чудесен събеседник, пълен с разбиране, деликатен. За своя огромна изненада само седмица след запознанството си с Дейвид, Серена му довери всичко за себе си, нещо, което съвсем не беше в характера й. Но той изглеждаше толкова коректен и почтен, че всеки изпитваше веднага доверие в него. На тази именно негова черта се дължеше огромният му успех като психиатър и като любим приятел. Серена бе чула от сигурен източник, че жените в Лафайет го класирали на първо място в листата на многообещаващите кандидати за женитба.
Дейвид бе настоял да я докара до Ню Орлийнс, за да й бъде морална подкрепа. Ето че сега стоеше до нея, пъхнал ръце в джобовете си, и очакваше търпеливо отговор на своя въпрос. Серена го погледна кратко:
— Да влизаме. Исках само да се уверя дали е тук, нищо повече.
Дейвид вдигна многозначително вежди.
— Аха-а!
— Запазете тези възклицания за пациентките си, доктор Фарел!
В галерията бе прохладно и светло. Картините изпъкваха на белия фон на стените, прожекторите бяха насочени с добре обмислена стратегия към най-добрите платна, светлият паркет бе излъскан до блясък. Имаше впечатляващо много посетители. Те обикаляха наоколо, възхищаваха се от картините, присядаха, увлечени в разговор, на ниските канапета, за да се освежат с глътка бяло вино от красивите стъклени чаши с форма на лале. Едва доловимо звучеше музика — стари мотиви на кейджуните, толкова тихо, че човек трябваше да се вслушва, за да улови този фон.
Серена изведнъж разбра колко са й липсвали Делтата, разливите, блатото. Неволно се засмя. В Чарлстън би изпитвала истинско удоволствие от една изложба, а сега би предпочела да си е горе на галерията в Шансон дю Тер и да слуша как се заяждат помежду си Джифорд и Пепър, докато радиото гърми, та се пука.
Не можеше да си представи Лъки в такава обстановка. Той беше прекалено едър, прекалено необуздан и първичен. Тя си проправяше път през навалицата, очаквайки да го зърне едва ли не по дънки и без риза.
— Той наистина има талант — чу гласа на Дейвид.
Бяха застанали пред една картина, показваща разливите в бронзовата светлина на залеза. Серена неволно си спомни деня, когато за първи път откри, че Лъки рисува, когато се бяха любили до триножника му…
— Да — промълви тя, — той наистина има дарба. Радвам се, че и самият той най-после го е забелязал.
— Струва ми се, че тази вечер сума хора ще го забележат. Смятам, че този твой господин Дусе ще изкара големи пари. Видяхте ли се вече?
— Не.
— Ясно — каза Дейвид и си взе чаша вино от келнера, който мина край тях. — Достатъчно е само да ми дадеш знак и веднага изчезвам!
Серена рязко спря и застина. Усети погледа на Лъки като прожектор, насочен към нея. Дъхът й спря — очите им се срещнаха, той я гледаше така, като че тя е единствената жена на света. Прекъсна разговора си с двама от посетителите, които продължиха да му говорят нещо. Серена гледаше като хипнотизирана как той се запъти към нея. Движеше се с грацията на дива котка, с едва обуздавана сила, като че ли тук всичко бе твърде тясно… Въпреки че присъстващите бяха достатъчно предвидливи да се отдръпнат и да му направят път.