— Ще излизаш ли? — попита Шелби наивно, като че думите на Серена чак сега бяха стигнали до съзнанието й. Тя подръпна Серена за ръкава на изпомачкания жакет като дете, което търси да привлече вниманието на майка си. — Къде ще ходиш?
— Ще търся Джифорд.
— Но ти не можеш да тръгнеш сега! — възкликна Шелби драматично и последва Серена в стаята. Застана така, че да е точно пред очите на сестра си, докара на лицето си трагично изражение и, за да засили ефекта, започна да кърши ръце. — Не можеш да тръгнеш сега! Току-що си пристигнала! Не успях да ти разкажа нищо за новата къща, за децата… Да знаеш само как напредват в училище!… А мене сигурно ще ме изберат в Търговската камара за бизнесдама на годината. Не можеш да тръгнеш току така!
Серена изобщо не обърна внимание на категоричния тон. Започна да се съблича. Хвърли изплесканите си дрехи на пода и погледна със смръщено изражение куфара си, оставен на леглото. Знаеше, че там няма да намери нищо, което да е подходящо за едно плаване из блатото. Като дете често бродеше с Джифорд из захарната тръстика, ала жената, в каквато се бе превърнала тя сега в Чарлстън, нямаше нужда нито от джинси, нито от гумени ботуши в гардероба си.
— Поръчала съм на Одил да приготви агнешко печено — продължи Шелби. Тя прелиташе неспокойно и леко, като пеперуда, из стаята. Поспря се да оправи една от дантелените покривчици, след това започна да прережда цветята в голямата порцеланова ваза. — Да знаеш само какви битки съм водила, за да я накарам да се съгласи! Такова упорито женище! Откакто сме се нанесли тук с Мейзън, непрекъснато ми трови живота. А децата колко се страхуват от нея! Не можеш просто да си представиш! Решили са, че е вещица! Ама тя е виновна, тя ги подлуди, защото им разказва все разни ужасни истории. Страшно й подхожда! Просто не зная защо Джифорд не я уволни!
— Мисля, че той обича да спори с нея… — Серена се усмихна, като си представи как вечно киселата Одил се препира с не по-малко опакия стар Джиф.
Одил Фонтено беше невзрачна и работлива като муле. Като че някой бе опънал върху кокалестата й фигура черната като нощта кожа на някакъв по-дребен човек. Но в морскосините й очи пламтеше ярко — като газов пламък — цялата сила на нейната дваж по-ярка личност. Беше свадлива, суеверна и своенравна. Беше произведена за икономка, след като Серена и Шелби напуснаха къщата, а Мае, бавачката им, се бе оттеглила на почивка. По онова време Одил отдавна бе прехвърлила шестдесетте, но никой не забелязваше годините й, а и не би имал кураж да я попита за възрастта й.
Серена отвори куфара и измъкна белите си тесни панталони и плетен пуловер на широки бели и червени ивици. Един бегъл поглед в наклоненото огледало над скрина потвърди опасенията й, че прическата й се е отпуснала, но нямаше сега време да я поправи.
— А освен това — продължи Серена с глух глас, докато навличаше през глава пуловера, — братът на Одил е най-добрият приятел на Джифорд.
Шелби престана за миг да прережда дреболиите по скрина и впери пронизващ поглед в отражението на сестра си в огледалото:
— Ти да не искаш да кажеш, че ще тръгнеш да търсиш Джифорд? Че ще влезеш в блатото?
Серена дръпна ципа на панталона си и застана срещу Шелби.
— Нали ти сама каза, че трябва да тръгна? — запита тя с пресилено спокоен тон.
Страните на Шелби под умело поставения грим станаха на петна и тя извъртя обидено очи:
— Не съм го мислила сериозно! За Бога, Серена, ти не можеш да тръгнеш из блатото!
— А ти как си представяш, Шелби? Че ще си седя със скръстени ръце и нищо няма да предприема? Че ще оставя всичко както си е?!
Шелби се обърна към нея — вече в съвсем друго настроение:
— Както бих оставила аз, това ли искаш да кажеш? — Тя стисна очи, устните й изчезнаха в някаква тясна, свирепа черта. — Съжалявам, Серена, ако не съм на нивото на твоите изисквания, но аз имам да се грижа и за други неща! И ако Джифорд е решил, че иска да живее всред това забравено от хората, гъмжащо от змии блато, то аз не мога да зарежа всичко и да хукна след него!
— Съвсем не е необходимо да го правиш — съгласи се Серена уморено. — Защото именно аз ще хукна.
— Чудесно! — Шелби прелетя до стъклената врата към галерията, подръпна с пръсти плата на завесата, след това се завъртя и тръсна коси назад. — Джифорд ще е очарован да констатира, че най-после си преодоляла онзи твой страх…
Продължителният поглед, с който Серена прониза сестра си, беше пълен с гняв и болка, но тя не пожела да коментира забележката на Шелби. Не желаеше. Никога не беше разговаряла с Шелби за страха си от блатото, никога не й беше обяснила откъде се бе появил този страх. От години тази тема беше табу, опасна ничия земя, до чиито граници Шелби се осмеляваше да припари само когато бе ядосана на сестра си.