Серена дори не беше сигурна дали Шелби изобщо съзнава каква разрушителна сила крие в себе си тази тема. Шелби съвсем не беше глупава. Тя просто надценяваше значението на всичко, което е свързано със самата нея, а това вече автоматично означаваше, че подценява всичко останало.
Серена нахлузи червените си платнени еспадрили и хлопна силно капака на куфара. Сега няма време да анализира сестра си, дори и да й се иска да го направи. Не бива да изпусна тези лодка.
— Аз тръгвам — каза тя тихо, с върховно самообладание. — Не зная кога ще се върна. Доколкото познавам Джиф, може да ми отнеме един, та дори и два дни.
Тя взе пътната чанта и смъкна куфара от леглото. Без дори да погледне към Шелби, тя излезе от стаята и се запъти към външната врата.
— Серена! Чакай малко! — извика Шелби и се втурна по коридора след нея. Гласът й беше разстроен.
— Не мога да чакам. Лъки ми даде десет минути и съм сигурна, че от чист инат ще тръгне без мене, ако не съм точна.
— Лъки?! — Шелби повтори като ехо и внезапно млъкна. — Кой Лъки?
— Лъки Дусе — отвърна Серена и блъсна с хълбок двойната врата. — Той ще ме води до Джифорд.
Лицето на Шелби беше станало бяло като кърпа, но Серена не я погледна.
— Майко небесна! — ахна Шелби и се спусна след сестра си към галерията. — Ти не можеш… Серена, ти не можеш да тръгнеш с него! Ти знаеш ли какво се говори за него?
— Мога да си представя.
— Господи — започна Шелби съзаклятнически, като потупваше нервно с една ръка гърдите си, а с другата си вееше като изискана дама от деветнадесети век, — просто не зная как клетата му майка има сили да се покаже в обществото. Тя е най-милата жена, която можеш да си представиш. Изобщо цялото семейство е чудесно, всички са били по колежи, но той… Лъки… Той е истински срам за тях, казвам ти! Живее като същинско животно из блатата, откакто се уволни от армията. Хората разправят, че е нещо побъркан.
— Може и да имат право — съгласи се сухо Серена, като се сети какво беше казал Лъки по този въпрос. — Но друг не намерих.
— Виж сега, аз мисля, че ще е най-добре да не тръгваш с него. Никой не може да каже какво ще направи…
Серена въздъхна.
— Ох, Шелби! Една от нас двете трябва да говори с Джифорд. Ти не можеш. А Лъки Дусе е единственият, който може да ме заведе при него.
Шелби издаде капризно долната си устна и затвори очи.
— И все пак аз смятам, че ти не трябва да го правиш. И баста!
— Чух възраженията ти, но трябва да вървя. Извини ме, моля те, пред Одил!
— Бъди внимателна! Пази се!
Плахият съвет на сестра й накара Серена да се закове на последното стъпало. Дразнеше се всеки път, когато сестра й проявяваше истинска загриженост — нещо, което, впрочем, ставаш твърде рядко. Шелби почти винаги беше заета изцяло и напълно със самата себе си. Тя можеше да бъде груба и лекомислена, дребнава и жестока — ако това се налагаше. И в съвсем редки случаи проявяваше към ближните си искрена загриженост, обич и съчувствие — поднасяше ти ги изведнъж, като някаква скъпоценност. Този неин жест беше колкото трогателен, толкова и обезпокояващ.
— Ще се пазя — отвърна Серена спокойно.
Тя прекоси, подтичвайки, поляната. Чантата я удряше по коляното, а дръжката, която още не бе стегнала, се мотаеше в краката й. Серена се опита да гледа в пътеката при себе си и да прогони от мислите си — безуспешно — Шелби.
Хората продължаваха да говорят с умиление за това, колко ли са близки, колко ли са интимни, след като са близначки, колко ли силна и необикновена трябва да е връзката помежду им, колко мило… Серена винаги беше пропускала край ушите си тези забележки. Тя и Шелби никога не се бяха чувствали близки. Като се изключи външният им вид, те бяха толкова различни, колкото денят и нощта, колкото лятото и зимата. Шелби се беше постарала да се почувстват съперници още от самото им раждане. Изглежда не можеше да прости на Серена, че се е родила заедно с нея, като че нарочно е направила така, че да отнеме славата й. В стремежа си да се предпази от това непрекъснато съперничество Серена все повече се отдалечаваше от сестра си, създаде си свои собствени интереси, свои мечти и така задълбочи още повече пропастта помежду им.
Серена винаги беше съжалявала, че не са по-близки една с друга. Като близначка на една напълно непозната личност тя се чувстваше дори по-самотна, отколкото ако беше единствено дете. Бяха твърде различни, живееха сякаш в два различни свята, като че просто нямаха допирна точка. Какви глупости говореха хората! Та между тях нямаше и следа от някаква телепатична връзка, понякога като че не говореха един и същи език. Свързваше ги единствено тяхната кръв, историята на семейството им и… Шансон дю Тер.