— Знаете ли, мистър Дусе, мисля, че и двамата ще се чувстваме много по-добре, ако престанете да ме командвате непрекъснато.
Лъки се наведе и скъси разстоянието помежду им до минимум, опитвайки се да я сплаши с мащабите на тялото си и силата на гнева си.
— Аз не желая да се чувствам нито по-добре, нито въобще някак с вас! Ясно ли ви е, мис Шеридан?
— Кристално ясно.
Серена наведе глава и предостави лицето си на погледа му, решена да не помръдне и да не отстъпи.
Дъхът на Лъки секна. Господи! Колко е хубава! Очите му просто отказваха да разберат, че той трябва на всяка цена да стои настрана от нея. Хормоните му отказваха да приемат, че тя би му създала много повече ядове, отколкото удоволствия.
Той се наведе напред — за един кратък миг парфюмът й го подмами да се приближи, в него лумна горещо, нажежено до бяло желание, което замъгли разума му.
Погледът му се беше впил в изящната линия на бузата й, плъзна се нагоре по скулите, по веждите, с тази тяхна извивка като ангелско крило, по нежнорозовите й устни. В този миг искаше само едно: да я целуне, да докосне тези устни, да проследи с пръст линията на брадичката и бузата й, да приглади златните кичури, разпилени по челото й. Искаше да я целува, да я вкуси, да потопи жаден език в устата й… Беше истинско безумие.
Безумие.
Лъки потръпна и откъсна очи от лицето й. Без нито дума той взе чантата от ръката й, обърна й гръб и скочи в пирогата. Сложи чантата на плоското дъно отпред на носа до останалия си товар, след това се прехвърли на кърмата и взе пръта за управление. Ръцете му играеха.
„Велики Боже! — помисли си той, като хвана по-удобно пръта и извърна очи, когато Серена скочи в лодката. — Колкото по-скоро я закарам при Джифорд, толкова по-добре. Не ми трябва беля. Да ме оставят най-после на мира!“
„На мира“ — озъби се присмехулно някакъв глас в душата му. Какво значи „на мира“? Една мечта. Нещо, за което копнее и което изглежда недостижимо. Нещо, което Серена Шеридан постига, изглежда, без всякакво усилие… Спокойствието й я обгръща като кралска мантия, ето как внимателно и спокойно се настанява сега на седалката… Лъки несъзнателно й завидя за това излъчване. А защо, наистина, да не изпитва тя вътрешен покой? Една престорена, бездушна глезла, също като сестра си. Нищо не може да пробие тяхната броня от егоизъм. Тази броня ги защитава и от състрадание към другите, и от болка.
Лъки въздъхна дълбоко, отблъсна лодката от мостика и я извъртя, докато носът застана по течението — нагоре, далеч от цивилизацията, към неговия дом, неговата родина: кипарисовите гори всред мочурищата на разливите Бей Ноар. Той насочи мислите си към онзи пущинак, който се беше оказал негово спасение и не погледна нито веднъж назад към Шансон дю Тер, нито към галерията горе, където се жълтееше едно яркожълто петно.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Безкрайността на блатото винаги караше Серена да се чувства потисната. Малките островчета суша се губеха всред лабиринта от речни ръкави. Някои от тях бяха толкова широки, че сякаш заплашваха да погълнат всичко, застанало на пътя им. Други пък бяха теснички — като мрежа от езерца между гъстака от върби и потънали в мъхове дървеса. Докъдето поглед стига само вода и гора, вкопчени в извечна смъртна схватка помежду си — водата подяждаше сушата, а земята упорстваше и грабеше своята дан от блатото.
Човек можеше да се лута с дни из разливите, за да стигне до някакво не чак толкова отдалечено място. Пътеките се виеха и въртяха в безброй осморки и серпентини, за да те отведат понякога доникъде, за да те объркат и сломят. Дълбоките сенки те караха да изгубиш всякакво чувство за време.
Не бяха много хората, които живееха тук. Малцината, които все още си изкарваха хляба от блатото, се бяха оттеглили към удобствата на цивилизацията и всяка сутрин избръмчаваха насам с алуминиевите си моторници, а вечер бързаха да избягат към домовете си. Нощем разливите на Делтата принадлежаха на своите истински собственици — дивите животни, змиите, алигаторите… И на Лъки Дусе.
Речният ръкав, по който плаваха, се разклоняваше на всички страни — сякаш някой бе ударил по водното огледало и то се бе напукало паякообразно. На Серена се стори, че Лъки подкара лодката сякаш без посоки — зави на изток, след това на запад, след това на юг… И после пак на север. Не бяха изминали и тридесет минути, откакто бяха на път, и Серена напълно обърка посоките. Страхът парализираше способностите й да следи маршрута. Изправена като свещ, тя седеше като на тръни на твърдата пейка, притиснала ръце до тялото си, забила пръсти в дървото, като че се готвеше за скок.