Серена нямаше време за други въпроси или за възражения. След първия завой на реката се разнесе оглушителен гърмеж — някой стреляше право в тях.
ГЛАВА ПЕТА
Този път не й беше трудно да изпищи. Тя извика, закри глава с ръцете си и се смъкна на колене в лодката. Сачмите удариха точно пред тях и ги обляха с кални пръски.
Първата й мисъл бе, че е някой от мъжете, в чийто периметър Лъки бракониерства. Може да беше и собственикът на същите тези раци, които се боричкаха в торбите от лук пред самия й нос…
Серена изчака да последва втори изстрел, питайки се трескаво дали Лъки държи някъде в лодката скрита пушка, за да се отбранява. Но първият изстрел заглъхна. В настъпилата тишина тя повдигна главата си на няколко сантиметра и погледна през кръстосаните си пръсти.
На брега, разкрачил крака, стоеше Джифорд, пушката в ръцете му още димеше. Беше едър, добре сложен мъж, възрастта му личеше само по гъстата му снежнобяла коса, падаща напред върху челото му. С широките си плещи и тънък кръст той изглеждаше като истински атлет. Изражението на лицето му недвусмислено говореше за лошо настроение — рунтавите бели вежди се бяха смъкнали чак до очите, брадичката беше вирната бойко. Големият му нос бе зачервен от безмилостното южно слънце.
— По дяволите, Лъки! — ревна той с гръмък баритон, като че отново изгърмя с пушката си. — Взех те за онова копеле Бурке!
— О-о! — обади се Лъки в отговор и тласна с пръта лодката напред, като че намираше за съвсем естествено някой да стреля по него. — Току-виж наистина ме застреляш, като видиш кого ти водя.
Серена изправи гръб, изгледа Лъки мрачно и отново обърна лице към дядо си. Приглади с една ръка разчорлената си коса, докато с другата се стискаше здраво за седалката. В гърдите й се бореха противоречиви чувства. Срещу нея беше човекът, който всъщност я бе отгледал и възпитал. Ала в момента в кръвта й имаше все още твърде много адреналин, ушите й още пищяха от изстрелите, та гневът взе връх.
Пирогата се плъзна до разкривен от времето пристан, скован от възлести колове и дебели талпи. Серена дочака лодката де спре и се покатери на разкования мостик. От нейното движение пирогата се измести под нея, Серена се подхлъзна и удари силно коляното си, но успя някак да се задържи и не можа да падне в калните води. Мръсна, раздърпана, с петна от кръв по белия панталон — беше като изваден от кутийка сутринта! — с разчорлена коса, Серена се втурна с куцане към сушата.
— По дяволите, Джифорд! Що за идиотщина? Да стреляш по-хора! Ти те си с всичкия си!
Джифорд я погледна навъсено.
— Исусе Христе! Чудесни изрази за една дама, няма що!
— От тебе съм ги научила! — Серена застана пред него, сложи ръце на хълбоците си и го изгледа гневно.
— Хм, хм… — Джифорд не намери какво да възрази. Отвори пушката и изтърси патроните, като ги остави да се изсипят направо в големия джоб на избелялата му фланелена риза. — Бас държа, че там горе в Чарлстън не употребяват такива изрази!
— Сега не съм „там горе в Чарлстън“!
— По изключение — изпръхтя той. — И какво търсиш тука? — Джифорд отново смръщи вежди и погледна Серена право в очите. — Най-малко съм очаквал да те видя на разходка с пирога из блатото.
— Съвсем не го правя за удоволствие, повярвай ми! — Серена хвърли сърдит поглед към Лъки. — Мога да си представя хиляди по-приятни занимания за една отпуска, при това в много по-приятна компания.
— Намеква за моя темперамент — намеси се Лъки с подигравателна усмивка. В ръката си стискаше един шаващ чувал с раци.
— Освен останалото — изфуча Серена като сърдито коте.
Лъки застана до нея, остави чували на земята и без да сваля очи от нея, запали бавно цигара и я остави да види в ъгъла на устните му. Серена усети как погледът му я изгаря като запаленото връхче на цигара. Страните й поруменяха. Лъки вдигна лице към небето и издуха право нагоре тънка струйка дим.
— Май че трябва да се обадя на моята даскалица по добро държане, има какво да уча още — каза той провлечено.
— Хич не му вярвайте нито дума, мис Рена! — Пепър Фонтено се засмя със скърцащ звук, надигна се от лежащия си стол и тръгна бавно към тях. Пепър беше тънък като върлина и имаше същата почти абаносово черна кожа и същите светли очи като сестра си, прословутата Одил. Беше успял някак да съхрани веселия си нрав, въпреки че бе живял през целия си живот с Одил. Имаше широко усмивка, с която явно се чувстваше толкова добре, колкото и в избелелия си гащеризон. Той удари Лъки по рамото. — И да знаете, този тип може да одере жив алигатор, само да рече!