Серена вдигна едната си вежда и се обърна към Лъки.
— Явно не е рекъл.
— Навярно се дължи на компанията — подметна Лъки през стиснати зъби.
Серена потисна детинското желание да му се изплези и отново се обърна към дядо си.
— Можеше поне да кажеш колко се радваш, че ме виждаш! — Явно беше, че се чувства засегната от този хладен прием.
— Можех. Но чак след като разбера какво правиш тука!
— Аз какво правя тука? — повтори Серена смаяна и сложи ръка на гърдите си. — Тука съм, защото ти си духнал от къщи, без да кажеш никому нито дума. Пристигам на гости и първото, което научавам, че си изчезнал от две седмици и няма вест от тебе. Какво трябваше да направя според тебе? Да кажа: „Ах, колко жалко, че не го заварих!“ и да си гледам отпуската? Господи, Джифорд, та ние не знаехме жив ли си, не си ли!
— Все още съм жив — изръмжа той. — Ако си дошла само за това, можеш да си тръгваш обратно. А за наследството ще трябва да почакате. Поне докато съм в състояние да ви попреча.
— Как можеш да говориш такива долни приказки?!
— Може да ти ги каже всеки, който наближава осемдесетте, на който помпата му е развалена и който е наказан с две неблагодарни внучки!
Джифорд затвори с изщракване цевта на пушката, врътна се най-неочаквано и тръгна нагоре по възвишението към колибата.
Серена беше като ударена по главата. Всеки път, когато застанеше пред Джифорд, се изненадваше от това колко болезнено копнее да получи от него обич и признание, и колко я боли, че той й отказваше и едното, и другото. Изправеше ли се пред него, сякаш отново ставаше дете.
Беше уморена и изплашена, гладна и мръсна. Единственото, което искаше, беше да се гушне в ръцете на дядо си и да забрави огромното издевателство над волята й, каквото представляваше идването й тук. Да може най-после да си позволи да хълца и да трепери, като че е малко момиченце, а Джиф да я успокоява… Но за такова нещо сега не можеше и дума да става. Тя не беше дете, а Джифорд отдавна беше престанал да проявява разбиране към нейния страх от блатото.
След определен, достатъчен според неговите мерки, период от време, през който тя не може да преодолее страха си, проявеното от Джифорд съчувствие постепенно се беше превърнало в разочарование и презрение — от тогава то характеризираше техните отношения. Джифорд я провъзгласи за страхливка.
Като го гледаше сега как се отдалечава, Серена си помисли колко хубаво би било, ако Джифорд може да разбере какво й е коствало да тръгне да го търси. Една страхливка не би намерила толкова кураж…
— Не бих казал, че това прилича много-много на сърдечно посрещане на роднини — измърмори Лъки. Той също гледаше след стария човек.
Серена го стрела гневно с очи:
— Вие не се бъркайте, Дусе!
Тя се затича след дядо си, еспадрилите й зашляпаха в калта около колибата.
Ловджийската хижа на Джифорд беше примитивна правоъгълна постройка, облицована с кафяви, пропити с асфалт пластове. За да се предпази от неизбежните пролетни наводнения, къщичката бе построена на хиляди кипарисови колове, криви и възлести, които я издигаха на един метър над земята. Покривът беше направен от пъстрееща от ръждивите петна вълниста ламарина, от която под някакъв невероятен ъгъл стърчеше кюнец вместо комин. Предната врата беше боядисана в синьо — едно такова ярко синьо, че чак те блъсваше в очите. Двете малки прозорчета на фасадата бяха без пердета.
В колибата нямаше и помен от удобства и от всичко онова, което би могло да бъде наречено обзавеждане, освен, разбира се, ако човек се съгласеше да нарече така лавиците, натъпкани с трофейни рога. Серена беше убедена, че от последното й идване тук нищичко не се е променило. Ловната хижа беше един от онези чисто мъжки бастиони, от които е прогонено всичко естетично и приятно. Вътре положително щеше да намери старомодните очукани мебели, които дори Армията на спасението би отказала да приеме за своите бедни и преди двадесет години. Подът на двете стайчета сигурно си беше със същия отвратителен сив линолеум, който щеше да трае навярно вечно и от който нямаше отърваване.
Но Серена можеше да се увери във всичко това едва по-късно, защото Джифорд не влезе в колибата. Той изкачи наполовина стъпалата, а след това се обърна и се тръшна на едно от тях, сложил пушката напреки в скута си, като че искаше да прегради пътя на Серена. Тя се поколеба за малко — време достатъчно, за да дотичат от дървената барака зад колибата ловджийските кучета на Джиф — с техните вечно тъжни муцуни — и да започнат да скачат по нея, опрели мръсни лапи на блузата й. Серена ги прогони ядно.
— По-рано обичаше кучета — изръмжа Джифорд с мрачен, изпълнен с презрение поглед. — Сигурно в Чарлстън такива кучета са забранени.