— Така ще престанете да се въртите и подскачате. Ще обърнете лодката и ще видите тогава какъв пир ще си устроят алигаторите с нас.
Серена потръпна при споменаване на алигаторите, но не посмя да погледне към водата, за да види дали има алигатор наблизо.
— Благодаря ви за съчувствието — каза сухо тя. — Впрочем защо комарите пропускат една такава мастита стръв като вас?
— Харесва им вашият парфюм. Това са комари с много изискан вкус. Няма ли да пожелаете да си вземете няколко за Чарлстън?
— Не започвайте пак! — предупреди го ядно Серена. В гърлото й сякаш бе заседнала огромна ръбеста буца, гласът й излизаше дрезгав и глух. — Вие изобщо нищо не знаете.
— Зная само, че Джифорд има нужда да бъдете при него — каза Лъки, преди да се настани отново на мястото си зад гърба й. Пирогата се плъзна леко напред. — Разбира се, при положение, че имате изобщо някакво отношение към традициите на вашето семейство. Предполагам обаче, че всичко това съвсем не ви интересува. Ето, казвате, че мразите това блато. Навярно ще сте доволна, ако го изтровят и унищожат?
— Джифорд никога няма да допусне такова нещо.
— Джифорд много скоро няма изобщо вече да има думата по въпроса, ако веднага не предприеме нещо. Той си мисли, че е достатъчно да избяга, да се скрие и да стреля по хората на „Тристар“, щом му се мярнат пред очите.
— Говорите така, като че той е избягал от проблемите. Джифорд Шеридан никога, през целия си живот, не е отбягвал да влезе в бой.
— Този път го направи.
— Но това е нелепо! — възкликна Серена изнервено. — След като не иска да продаде на „Тристар“, трябва просто да им откаже. Не разбирам къде е проблемът.
— Ето защо мисля, че има много неща, които не разбирате — провлече глас Лъки.
„Към които спада и самият той“ — помисли си Серена. Този Лъки Дусе е изтъкан от противоречия. Отнася се към нея като грубиян, а след това мята отгоре й мрежата да я пази от комари; обяснява й, че не се месел в чужди работи, а в същия момент коментира ли, коментира. Серена съвсем не го смяташе за олицетворение на съчувствието, но ето че той именно я спаси от заплахата да прекара нощта под открито небе, като единственият му мотив, доколкото тя можеше да прецени, си оставаше именно състраданието.
Серена се питаше как ли изглежда домът му — не се и надяваше на някакво луксозно жилище. Представите й за убежището на един бракониер я караха да очаква по-скоро някаква пещера, застлана с одрани кожи на диви животни… Или някаква барака, покрита с насмолен картон, с разкалян двор, из който гният разхвърляни празни бутилки от газ, повредени генератори и един Бог знае какво още. А може да има и някаква полусрутена хижа, пълна с разни бракониерски сечива или с цели лавици с крадени скъпи кожи… И кофи с одрани телца на ондатри… Положително няма да е по-приветливо от колибата на Джиф. Не би могла да си представи Лъки да окачва пердета. По-скоро й приличаше да е някой от онези мъже, дето накачват с габърчета по стените изрезки от списание „Плейбой“ и си мислят, че това е истинско изкуство…
Влязоха в един плавен завой на реката и пред тях се откри хубава виличка. Беше построена на височинка, всред неголяма поляна. Обшивката от кипарисово дърво сребрееше на късното слънце. Селска къща в типичен луизиански стил, стъпила на яки колове над влажната земя. Няколко стъпала водеха към дълбока веранда, зад която се виждаха прозорци с капаци и двукрила врата. Външна вита стълба водеше от верандата към таванския етаж, който покриваше цялата къща, включително и верандата — нещо толкова характерно за архитектурата на кейджуните. Стройни дървени колони подпираха надвисналия покрив и придаваха някаква странна елегантност на малката къща.
Серена беше приятно изненадана да открие всред пущинака нещо красиво и цивилизовано. Но направо се изуми, когато Лъки заяви, че това е неговият дом.
Той регистрира с мрачно изражение смаяния й поглед изпод мрежата за комари.
— Какво има, скъпа? Да не би да очаквахте някаква дупка, със свини и кокошки в сметта?
— Престанете да слагате в устата ми думи казани-неказани! — избухна Серена. Разумно се въздържа да разкрие своите наистина неласкави очаквания, колкото и очевидни да бяха те.
Лъки сви устни. Очите му, пронизващи като лазерен лъч изпод тежките клепачи, се втренчиха в устните й.
— А какво да слагам тогава?
Нечакано в главата й започнаха да преминават картини, които извикаха лудо, предателско сърцебиене. Трябваше да положи усилие, за да не погледне към онази част на тялото му, която бе точно на височината на очите й.
— Вие, изглежда… смятате, че арогантността е ваш патент, така ли?