„Господ да ми е на помощ!“ — помоли се Серена. Вече сама не можеше да се познае. Къде остана нейната безупречна самодисциплина, професионално култивираната й способност да се дистанцира от дадена ситуация и да я анализира научно?…
Ти желаеш този човек, Серена. Какъв анализ бълнуваш?
Объркана и притеснена, тя поклати глава и промълви като на себе си:
— Май че при кучетата на Джифорд щеше да е по-безопасно.
Очите на Лъки проблеснаха. Лицето му застина.
— Не е така. В този дом вие сте в безопасност, мадам. Аз изчезвам.
Той рязко се обърна и тръгна към съседната стая. След него няколко врати се затръшнаха с такава сила, че Серена потръпна. Когато отново се появи, Лъки бе облечен в черна тенис-фланелка, прилепнала плътно до тялото му. Той навлече яке без ръкави. Под него носеше огромен пистолет, като че отиваше да стреля слонове. Серена просто физически усети как очите й станаха кръгли от изненада, и зяпна:
— Нали не е ловен сезон?
Неволно изрече мисълта си на глас. Лъки се обърна и я изгледа с дълъг, смущаващ поглед. Очите му на пантера просто светеха под тежките му черни вежди.
— Това не се отнася за дивеча, по който аз стрелям — каза той с мек като коприна глас.
Извади оръжието си да провери дали е заредено. Пълнителят се плъзна с тихо, премерено изсъскване обратно в магазина и прищрака. Лъки се измъкна безшумно, като сянка през вратата.
Серена почувства как космите на тила й настръхват. Остана неподвижна един безкрайно дълъг миг, разтреперана от страх в душната нощ. Костваше й огромно усилие да раздвижи краката си, да иде до двукрилата врата и да погледне навън.
Нощта беше черна като катран. Над разливите проблясваше тъничкият сърп на месеца. Водите проблясваха като стъклена плоча. Стори й се че зърна Лъки да насочва лодката към няколко кипариса, но в следващи я миг той вече бе изчезнал — някакъв нощен дух, който се появява и изчезва, когато му хрумне.
— Помогни ми, Господи! — простена тя и прекара пръсти по долната си устна. — В какво се забърквам?!
ГЛАВА СЕДМА
Пирогата се носеше като полъх на вятъра над мастиленочерните води. Кълбета мъгла тегнеха между ръкавите, като черна коприна проблясваха стволовете на дърветата. Сладникава миризма, тежка и плътна, сякаш можеш да я докоснеш, се носеше из въздуха като източен парфюм на куртизанка — миризмата на жасмин, вербена и глицинии се смесваше с душния метален мирис на тинята. Сякаш в самата миризма бяха вплетени шумовете на блатото — призивните, нестихващи звуци от жуженето на хилядите насекоми, квакането на жабите, тревожния вик на кукумявка или изпърхването на подплашена птица. Някъде в далечината ревна алигатор, като в ответ изкряска остро бобър… Това беше часът, в който нощта кипеше от живот, в люта борба за оцеляване — ще уловиш или ще бъдеш уловен.
Лъки плъзна лодката си под покрова на огромен дъб, чиито клони бяха надвиснали до масата вода. Възлестите корени се бяха вкопчили в брега — между тях водата беше отмила нещо като малък залив, достатъчно голям, за да скрие лодката. Огромната корона на дървото се бе надвесила далеч навътре във водата, веейки разпокъсаната си завеса от мъхове. Идеално място за прикритие.
Лъки изтърси цигара от пакетчето, което извади с два пръста от джоба на ризата си, запали я и се опита да се успокои, докато бавно и дълбоко вдъхваше лютивия дим. Връхчето на цигарата просветна като червена точка в мрака, а клечката кибрит описа дъга и изсъска във водата. Цялото му тяло трепереше от напрежение, като зареден електрически проводник. Вълнуваше се донякъде от задачата, която му предстоеше, ала непоносимото напрежение идваше главно от дивото желание, което го разтърсваше. През целия си живот не бе желал жена толкова болезнено силно. Дори и на младини, когато хормоните му кипяха като парен котел. Дори и през годината, прекарана в онзи адски затвор в Централна Америка. Никога, никога не беше желал някоя жена така, както сега желаеше Серена Шеридан. Целувката й го бе поразила като светкавица. Той още трепереше от нейния заряд. Все още бе възбуден.
По дяволите! Защо точно тя? Защо именно тя, при толкова много жени на тази планета? Как е възможно всеки път, като я погледне, да си спомня за коварството на Шелби, и въпреки това да я желае?!
Тя не е Шелби. Това е ясно. Шелби никога не би тръгнала да търси Джифорд. Никога не би се изправила лице с лице срещу стария, никога не би влязла в спор с него. Шелби би опитала да наложи волята си с трепкащи мигли и престорени муцунки. О, не, като характери двете сестри са напълно различни. Шелби разчиташе на своя чар и на добре изиграната плахост. Докато Серена е пряма и точна… И все пак Лъки се съпротивляваше на това влечение. Серена е заплаха за душевното му здраве, защото му напомня неудържимо за миналото, за онази катастрофа, която едва не съсипа живота му.