Беше пълен догоре с книги.
— Господи, кой би помислил, че може да чете! — промърмори на себе си тя.
Пръстите й се плъзнаха по подвързията на книгите, наредени грижливо една до друга. Бяха все книги по биология, но имаше и едно издание на Шекспир, няколко томчета по история на изкуството и няколко малки, твърде стари книги с френски заглавия, с избледнели златни букви. Серена извади внимателно един от учебниците — лъхна я застояла, сладникава миризма, страниците се бяха залепили. Въпреки това тя успя да отгърне първата страница, погледна подписа в горния десен ъгъл: „Етиен Дусе. Югозападен университет, Луизиана, 1979“.
Серена се опита да си представи как ли бе изглеждал Лъки с вързоп книги под мишница, забързан из вдъхващите респект зали на Луизианския университет. Но нищо не излезе. По-лесно й беше да си го представи с военни панталони, без риза, с пушка в ръка, да се катери по някаква кула… А ето че е бил студент, й то сериозен, ако можеше да се съди по всичките тези книги. Кое го кара сега да печели прехраната си по такъв долнопробен начин?
„Аз съм отвъд границата на доброто и злото. Правя всичко.“
„Живее като същинско животно всред блатото, откакто се е уволнил от армията. Хората разправят, че е побъркан…“
Каква сила бе запратила един студент по изкуство и биология от университета в армията, и оттам в блатото? Какво се бе случило? Какво го бе превърнало в злия грубиян, който бе той сега?
Серена сложи книгата обратно и бутна кутията отново под леглото. След това приседна на крайчеца на леглото и остана така, потънала в мисли. Но погледът й непрекъснато се рееше из стаята в търсене на ключа към загадката, която се наричаше Лъки Дусе.
Тишината проникна бавно в съзнанието й. Вече не се долавяше никакъв звук. Нощта, която ехтеше от шумове, бе станала изведнъж спокойна.
Страхът погали кожата й с ледена ръка.
Чувстваше се толкова беззащитна! Ако някой рече да влезе в къщата, има да преодолее само една летяща врата. Стори й се, че чу тежки стъпки на верандата, но шумът моментално заглъхна, не можеше да бъде сигурна, навярно си въобразява… В блатото нощем човек трябва да се пази не само от змии и алигатори. Пред очите й изникнаха лицата на мъжете, с които Лъки се бе спречкал в „Москито Мътънс“ — видя ги токова ясно, че й призля. В ушите й прокънтя отново заплахата: „Ще ми паднеш ти…“
Серена угаси газената лампа на нощното шкафче и стаята потъна в тъмнина. Въоръжена с един месингов свещник, тя се приближи на пръсти до предната врата. Лъки положително бе добър боец, но тя не искаше да послужи като мишена, в случай че неговите врагове решат да навестят дома му.
Серена притисна гръб о стената до самия прозорец и се вслуша изтръпнала. Нищо. Някакъв далечен удар… Или това беше собственото й сърце? Сантиметър по сантиметър тя се примъкваше към вратата, затаила дъх, стиснала здраво свещника във вдигнатата си ръка.
Една ръка хвана юмрука й.
Тя не успя да извика, толкова бързо я дръпнаха и я затиснаха до стената. Огромна ръка се лепна върху устата и, тежко мъжко тяло затисна нейното и не й позволи да мръдне. Свещникът падна от ръката й и издрънча на пода.
— Да не искаш да ми пробиеш черепа, скъпа?
Серена почувства, че коленете й омекват. Цялото напрежение я напусна и я остави безчувствена и отмаляла от страх. Лъки. Той махна ръката си от устата й и отстъпи назад. Около устните му играеше подигравателна усмивка. Но смехът му угасна, когато Серена се нахвърли върху него.
— Свиня! Каква простащина!
Той я хвана за китките и я задължа на неизвестно разстояние от себе си.
— Чакай! Съвземи се!
— Няма да се съвзема! — Тя понечи да го ритне по пищяла, но той избегна ритника умело и това още повече я вбеси. — Ако знаеш колко ме беше страх, мръсник такъв!… — В очите й избликнаха сълзи от гняв. — Тя го ритна отново и го чу как изгрухтя, защото този път го улучи. — Ако знаеш само…
За миг всичко се стовари върху й — страхът, спомените, кавгата с Джифорд, изтощението й, напразните усилия да се сдържа пред Лъки… Сякаш върху й връхлетя товарен влак. Не можеше повече…
Лъки поотслаби хватката си и тя измъкна ръце от неговите. Извърна се към вратата и скри лице в дланите си. Само миг, преди цялата й сила да рухне като къщичка от изправени карти.
Иска да си иде у дома! Иска да не се страхува повече. Да не си трови душата с разни семейни раздори. Да не мери сили с човек като Лъки.