— … Заваля проливен дъжд, имах чувството, че падат не капки, а цели ледени висулки. И, цели часове така… Престана да святка и да гърми, но дъждът продължаваше да се лее. Ставаше ми все по-зле. Знаех, че не могат да дойдат де ме приберат в този дъжд. Реших, че ако вървя в правилна посока, може да се добера някакси до вкъщи. Беше грешка…
Серена млъкна. Просто не можеше да разказва повече. Как вървеше, как се опитваше да следва течението на придошлите води, ту в една посока, ту в друга… Докато изгуби всякаква представа накъде върви — дали към дома или точно в обратна посока…
Тя не можеше да му разкаже колко ужасна беше тази нощ без покрив над главата й, без завивка, без един залък. Как да намери думи да опише какво е да стоиш клекнала на един пън, докато водата около тебе кипи, върти се и се издига все по-нагоре и по-нагоре… Как върху същия този пън пропълзяват да търсят спасение три кобри…
Ужасният спомен взриви привидното й спокойствие.
— Повечето неща вече не помня — прошепна Серена разтреперана. — Много от тях успях да изхвърля постепенно от съзнанието си. Зная само, че беше студено и мокро… Че усещам как се задушавам от страх. Треперех така, че просто не можех да ходя. Помня и лицето на Джифорд, когато ме намериха.
— След колко дни?
— След два.
Лъки изруга без глас. Бе израснал в мочурищата, от дете ходеше с баща си и брат си на риба и на лов, бе изследвал разливите просто за удоволствие. За него не беше проблем да прекарва по цели дни в пустошта. Познаваше всяко растение, всяко животно, всяко насекомо, всяко сантиметърче тиня и вода. Но виждаше пред себе си Серена като момиче — лъчезарно и хубаво, наперена членка на Кънтри-клуба… Представяше си какво е преживяла. Блатото не знаеше милост. Бе пълно с красота, но и с ужас. Не прощаваше и най-малката грешка. А Серена е била напълно неподготвена. Истинско чудо е, че е оцеляла.
И всичко това по вина на Шелби.
Нали пак по вина на Шелби Серена стоеше сега тук пред него, крехка и трепереща, като че някой неумолимо и методично й пуска по тялото електрически ток… Този ужасен страх тя дължеше на собствената си сестра, на близначката. Това вече Лъки не можеше да проумее. Каквото и да бе вършил, никога не би причинил съзнателно страдание на някой член от своето семейство. Но Шелби… Шелби го бе сторила. Шелби, за която нищо друго нямаше значение, стига да получава онова, което иска.
Лъки погледна Серена и пак усети надигащия се в него гняв. Гняв и някакво друго чувство, което той с нежелание определи като порив да бъде закрилник. Серена бе гърбом към него, но той се поотмести настрани, за да вижда профила й в тъмното. С тази разпусната коса, без всякакъв грим, тя изглеждаше невероятно млада и тъжна.
— Лежах една седмица в болницата… — продължи тя. — Бях получила преохлаждане… и няколко ухапвания от змии. Изглежда, че все още не съм го преодоляла напълно. — Тя се засмя късо, смях пълен с горчивина, болка и срам. Подсмръкна и вдигна рамене. — Сега знаеш моята малка, мъчителна тайна. Спокойната самонадеяна психоложка си има фобия, от която не може да се отърве.
Лъки затвори очи и я прегърна. Държеше я в ръцете си, защото знаеше, че тя се нуждае от утеха. Бе го доловил в гласа й и не можа да устои. Притегли я към едрото си яко тяло, изненадан от това как хубаво се притисна тя към него.
Серена не се възпротиви на прегръдката му. Не разбра как стана така, че този суров мъж изведнъж стана толкова грижовен и нежен, но му се подчини. Облегна се на него, наслаждавайки се на сигурността, която струеше от него. В момента изобщо нямаше значение, че са се спречквали, че са напълно различни един от друг. Това беше просто човек, който й даде безкрайно жадуваната утеха. Тя извърна лице настрани и опря буза до гърдите му, заслушана в силните равномерни удари на сърцето му.
— И затова не искаше да влезеш в пирогата, така ли? — попита Лъки тихо, опрял буза на косите й, без да съзнава нежността на този жест.
— Изобщо не исках да идвам насам. Да не говорим повече.
— Но защо все пак дойде?
— Защото трябваше. Все някой трябваше да дойде.
— Защо не ми каза, че те е толкова страх от блатото? Трябваше да ми кажеш.
— Та да ми се подиграваш? Не, благодаря. Казано честно, не смятах, че мъж като тебе би обърнал внимание на страховете ми.
— Ние всички си имаме свои страхове, скъпа — промълви той.
Серена го изгледа през рамо и вдигна едната си вежда:
— Дори великият, страховит Лъки Дусе?
Лъки не отговори. Едно бе да изслуша признанието на Серена, съвсем друго — да отвърне на нейната откровеност. Не бива, не може да я допуска толкова близо до себе си. Беше му коствало твърде големи усилия да хване отново кормилото на живота си, за да остави сега на една психоложка да изследва душата му…