Откритието я порази като удар с чук. Значи именно това беше „неговият начин“ — да прехвърли всичко на нея, да остави тя да уреди нещата! Иска да я принуди да се заинтересува от плантацията. Иска тя да поеме от ръката му знамето, да продължи неговата борба и да укрепи в себе си чувството за дълг и семейна традиция. Господи Боже! Бе успял да я примами дори да дойде в тресавището, където тя не бе стъпвала от близо петнадесет години, луда от ужас…
— Стара лисица! — промълви Серена и сложи ръце на хълбоците си. — Проклет хитрец!
Беше я преместил насам като шахматна фигура и то така, че не й остана никаква възможност за достойно оттегляне. Сега вече се бе забъркала и щеше да направи всичко възможно, за да възстанови равновесието, ако не иска за втори път да се изложи пред Джифорд. Като нищо би се изложила повторно на гнева му, но не би могла да понесе мисълта, че може да го разочарова отново. Точно това бе целил, на това бе разчитал и бе спечелил, този дърт конекрадец!
— Закарай ме обратно! — каза тя бързо на Лъки. — Върни ме в Шансон дю Тер. Трябва да говоря с Шелби. Ще изтегля каруцата от калта, стига да мога. Но ако Джиф си мисли, че е достатъчно да ме накара да се чувствам гузна, за да остана тук завинаги, жестоко се мами!
ГЛАВА ДЕВЕТА
Лъки я остави да чака у дома му, след като й обясни, че ще се върне най-много след час й тогава ще я закара до Шансон дю Тер. Серена го видя да се отдалечава с лодката и си влезе вътре. Къщата бе тиха и прохладна. Едно от миещите мечета притисна дългите си предни лапи към стъклото на задната врата и я изгледа любопитно. Когато Серена тръгна към него, то изскимтя и изчезна. Драскането на ноктите му по дъсчения под на верандата прозвуча като шума, който бе я накарал миналата нощ да полудее от страх. Тя остави чантата си до предната врата, порови в малкия хладилник и си приготви сандвич с шунка, като се стараеше да не изпусне нито троха в безупречно чистата кухня. След като приключи с това занимание, оставаха още цели четиридесет минути до връщането на Лъки.
Мислите й се насочиха към онова, което я очакваше в Шансон дю Тер. Всичко изглеждаше толкова нереално. Фактът, че Талбът се кандидатира за парламента. Че Шелби заговорничи срещу Джифорд… Че е заложена на карта плантацията.
Багери, бе казал Лъки. „Тристар“ проектира да изравни къщата със земята, за да се отвори място за лаборатории, канцеларии, производствени цехове и складове… При мисълта за това Серена почувства болезнено пробождане. Тази къща бе преживяла последните дни на френското владичество в Луизиана, славното време преди войната… На поляната пред къщата бяха бивакували янки, по стълбището още пазеха следите, оставени от пияния офицер, влязъл вътре с коня си. Къщата бе преживяла епохата на възстановяването и голямата депресия… И всичко това, за да стане сега жертва на едно нагло сребролюбие.
Не. Разбира се, че не! Тези недоразумения ще се изяснят. Животът в Шансон дю Тер ще си продължи, както досега. Джифорд ще си поеме командването, нали той управлява къщата близо шестдесет години.
Ами когато Джифорд вече няма да го има, когато Шелби се премести в Батон Руж, а Серена отново се върне в Чарлстън? Какво ще стане тогава?
— О, не, без мене — Серена отново скочи от стола. Точно тава бе целил Джифорд, да провокира нейната сантименталност.
Сега мислите й се насочиха към другата загадка — Лъки. Несъзнателно Серена тръгна да обикаля стаите, взирайки се в наредбата — какво можеха да й разкажат вещите за него? Беше просто едно упражнение по укрепване на способността й да възприема и на нейната интуиция. Поне Серена се опита да си втълпи, че е така и че в никакъв случай не е само любопитство.
Не намери нищо, което би могло да й разкрие малко повече за Лъки. Само най-необходимите мебели, по някаква случайност старинни. Нищо одухотворено, нищо лично, нищо, което да излиза извън рамките на едно ясно изразено чувство за традиция и ред. Нито книги, нито списания, нито снимки. Нямаше дори и картини по стените. Но това също бе показателно. Този човек се крие. Самата му къща е на скрито място. Всеки личен елемент в къщата е скрит. Нищо не разкриваше човека — поне не повече, отколкото бе строго необходимо.
Защо? Положително не е от природна боязливост. Той прилича по-скоро на човек, който съзнателно е изградил около себе си цял лабиринт от стени. От какво може да се страхува мъж като Лъки? Изглежда толкова силен, толкова самоуверен. И все пак е пълен с противоречия. Прибира осиротели мечета… Застана в нейна защита срещу Джифорд. Взе я в прегръдките си, когато се чувстваше толкова уплашена и жалка…