Серена отвори вратата на бюфета в трапезарията. Само неща, каквито очакваш да намериш в една трапезария. Тя изпъшка разочаровано и се поколеба за миг, преди да отиде в другата стая, която бе наредена още по-пестеливо, оскъдно, като монашеска килия, макар че всяка мебел там бе истински антикварен експонат.
— Открих! — прошепна тя, когато отвори вратата на широкия гардероб, поставен срещу леглото.
Отляво имаше няколко малки отделения, вдясно — закачалка за дрехи. Под нея се намираха няколко дълбоки чекмеджета. Серена погледна бегло дрехите му — джинси, дънки, тениски и някаква обкичена с ордени униформа. Разбира се, униформата бе интересна, но вниманието й бе привлечено от малките лавици в лявата страна.
Бяха пълни със снимки, поставени в рамки. Семейство Дусе през годините. Пожълтяла снимка от сватбата на родителите — красива усмихната двойка, вгледани влюбено един в друг. До нея — една поизбеляла черно-бяла снимка на бащата, поставил ръка около раменете на ухилено момченце с липсващи предни зъби, стиснало в ръце огромна риба. „Лъки — помисли си Серена. — В далечни, по-весели, години…“ Имаше и по-нови снимки на други сладки бебета в дантелени кръщелни роклички, ученици с грейнали личица, бели роклички и прилежно причесани къдрици на първото причастие…
Тези снимки стоплиха сърцето й. Лъки има семейство и го обича. Не би си направил труда да сложи всички тези снимка в рамка, ако не изпитваше обич към своите близки. Но защо се бе отделил от тях? Шелби каза, че родителите му са мили, почтени хора. Дали Лъки не се чувства някакси недостоен за тях? Или има и нещо, което го отделя от семейството му?
Серена докосна снимката на Лъки с баща му и рибата. Погали с върха на пръстите си ухиленото лице на момченцето. Какво бе станало? Какво бе превърнало това момче в опасния, навъсен мъж, който бе сега пред нея?
Серена почувства някакво проникновено, излизащо извън рамките на чисто професионалното любопитство желание да научи нещо повече за този човек. Искаше й се да разкрие тайната на Лъки Дусе, да стигне до съществото, което се криеше зад външността, да го утеши и успокои… Твърде нелепо желание, желание, което надали щеше да й достави някаква радост или удовлетворение, но тя не го отпъди. Застана замислена, изпълнена със съжаление към Лъки, съжаление към самата себе си. Ох, защо не си бе останала в Чарлстън?!
— Мами праща шоколадов кейк и малко бисквити… И две хлебчета, днеска ги пече… Ей, слагам ти ги на масата!
Серена подскочи — сякаш шкафът проговори — и се обърна: десетгодишно, тъничко като пръчка, с къси панталонки и тениска, надписът върху която оповестяваше, че Бро Бридж е световна столица на раците. Момченцето я гледаше смаяно.
— Вие не сте… Ей, Лъки е… Лъки е голям щастливец — завърши неочаквано то.
Като се усети какво е казало, детето почервеня като бейзболната си шапка, обърната с козирката назад. Серена се засмя от облекчение.
— Уплаши ме, знаеш ли? — каза тя и затвори вратата на гардероба. — Лъки излезе. Ще се върне след около половин час. Аз съм Серена Шеридан.
— Уил Гидри.
Момчето пристъпи боязливо крачка напред, канеше се да й подаде ръка, но премисли и само погледна ръката си — не е ли много мръсна. Тъй като се оказа сравнително чиста, то я протегна и погледна Серена боязливо, като че ли ако се докосне до нея, ще го удари електрически ток.
— Радвам се да се запознаем, Уил. — Серена стисна ръката му и я пусна. — Ще почакаш ли да дойде Лъки?
— О, ами… да, окей… — запелтечи момчето, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и заби поглед в краката си, преди пак да я погледне ококорен, като че ей сега я вижда за първи път. — Донесох там някои работи. Мами казва, че той все нищо не ще… — То се намръщи и реши да се поправи: — Никога нищо не взема за това, дето пази мрежите ни от бракониерите. Ама мами казва, мога аз поне да му опека нещо вкусно, щото нали живее сам-самичък… — Уил млъкна и отново сгърчи лице, като че някакво устройство следеше всяка негова погрешна дума. — Казвам, че той си живееше самичък, преди вие… Ама вие може изобщо да не сте… Искам да кажа, вие да не сте му… Ох, дявол! Извинете ме…
Серена се взираше в него напрегнато:
— Какво каза? — попита тя тихо, без да се замисля над смутеното заекване на малкия. — Каза, че той гони бракониерите?
Уил провлачи гуменките си по пода, сви рамене и я погледна, като че тя не е с всичкия си.
— Ми да. Точно това прави.
— Но аз мислех, че… — Серена затвори толкова рязко уста, та чак се чу как зъбите й изтракаха.
Бе повярвала онова, което Лъки искаше да й внуши. От самото начало бе приела, че той е човек извън закона — той я бе оставил да си го мисли, дори укрепваше това убеждение при всяка възможност. Изглежда днес всеки се опитваше да я води за носа…