— Големи ядове бяха, знаете ли — подхвана Уил като възрастен и се почеса по острия кокалест лакът. — Тате отиде в Залива да търси работа, а мами и ние, децата, си останахме тука. Бракониерите решили, че могат и да оплячкосват нашите мрежи. Ама Лъки им даде да разберат.
— Лъки… — промълви Серена. Огромният зъл Лъки Дусе. Спасител на осиротели животинчета. Закрилник на беззащитните. Лъки, който не бракониерства, а гони бракониерите…
— Ама е много готин! — грейна Уил от въодушевление. — Страхотен е! — Той сви рамене и целият поруменя. — Вие си го знаете. Не, не искам да кажа, че го знаете… Нали разбирате…
— Да, разбирам — каза Серена, потънала в други мисли. Все още бе прекалено смаяна, за да прояви съчувствие съм смущението на горкото момченце.
Щом Лъки не е бракониер, защо я бе оставил да мисли така за него? И откъде тогава идва тази явна враждебност между него и шефа на резервата? Може би просто не могат да се понасят? Може би Лъки смята, че Пери Дейвис не си гледа добре службата? За тази омраза може да има най-различни причини, съвсем не е задължително всички те да са непременно благородни. Това, че Лъки не е бракониер, съвсем не означава автоматично, че си няма други грехове. Остава си историята с незаконния алкохол, а и тази стая горе, в която не й позволи да влезе…
— Сега вече… аз трябва да си ходя! — Уил открехна вратата и протегна тъничката си ръка към кухнята: — Оставих ви работите ей там.
— Да, благодаря. Лъки положително ще се зарадва! — Най-после Серена се сети за добрите маниери и се усмихна сърдечно: — Довиждане, Уил!
Момчето стана червено като рак, сви рамене и се усмихна смутено:
— Ами… до скоро!
То изтърча през предната врата към кануто, оставено до пристана. Серена излезе на верандата и му махна с ръка за радяла, докато Уил започна да гребе. Пламналото му лице се виждаше и отдалеч. Пубертет. Какъв ад! Серена поклати глава, наполовина развеселено, наполовина съчувствено. Къде ли е бил Лъки на тази възраст?
Като че ли възрастният Лъки не й даваше достатъчно материал за размисъл. Ако не е бракониер, какво е тогава? С какво се занимава? Търгува с незаконен алкохол? Или контрабандира оръжие? Погледът й се спря отново на стълбата, която водеше към забранената стая.
„Това не са неща, които могат да интересуват една красива психиатърка. За самата тебе ще е най-добре да не знаеш нищо за тези неща…“
Беше ли наистина най-добре за нея да не знае нищо за това? Или беше по-безопасно за него?
Преди да има време да размисли, тя беше вече по стълбата. Не можеше да определи дали я води някаква вътрешна потребност да разбере този мъж, или се опита да откри защо Лъки толкова силно я привлича. Стараеше се изобщо да не мисли. Като че собственото й тяло принадлежеше на някакъв друг човек — тя наблюдаваше сякаш отстрани как краката й изкачват стъпало след стъпало, как ръката й се протяга към бравата и я завърта, как отваря вратата…
Беше напълно неподготвена за онова, което се разкри пред очите й. Виж, това вече не бе очаквала, не би могло да го измисли и в най-шантавите си сънища. Серена смяташе, че е подготвена за най-лошото: сандъци с оръжие, наркотици, крадена стока… Очакваше всичко, но не и… красота.
Стаята беше пълна с картини — по стените, до стените, навсякъде картини с маслени бои. В средата на просторното, греещо от багри помещение беше поставен голям статив с още незавършено платно.
Серена пристъпи навътре и се огледа смаяна. За разлика от първия етаж, тук нямаше преградни стени — цялото бе едно-единствено помещение, с прозорци на двата стръмни ската и няколко табакери откъм северната страна на покрива. През жалузите струеше мека светлина и хвърляше дълги златни ивици по пода. До една от стените имаше голяма работна маса, отрупана с кутии, четки за рисуване, туби с боя, скицници, моливи и оплескани с боя парцали. На пода вместо килим бе постлано парче тежък брезент. Миризмата на бои и разтворители тегнеше във въздуха като евтин парфюм.
Ето я, значи, страшната тайна! Художник!…
Серена тръгна покрай прострения брезент и започна да разглежда картините, подпрени по стените. Навсякъде се виждаше блатото — някаква безкрайна плетеница от дървета и мъгли. Човек просто можеше да почувства тишината, това мъчително чувство на очакване… Проникновена, тревожна красота. Спокойствие, заредено с напрежение и… ужасяваща самота. Великолепни картини. Картини, вдъхващи страх.