Серена застана пред една от тях, на която бе нарисувана бяла чапла. Голямата птица изглеждаше незначителна и дребна всред страховитите сиви стволове на кипарисите, тъмните повлекла от вирджински мъх и сребристия дим на утринните мъгли. Имаше чувството, че картината диша, струи, изпълва помещението, за да погълне и самата нея, и всичко. Серена просто усети студената мъгла, миризмата на мочурищата, в ушите й с долавяха далечни птици крясъци…
Всички картини излъчваха същата сила — сила, която превръщаше зрителя в част от блатото и го караше да изпитва страховете на художника.
Това бяха невероятни, изключителни картини.
— О, Лъки! — прошепна тя.
Впечатлението бе толкова болезнено, че Серена затвори очи и захлупи лице в ръцете си.
Ето какво бе искал да избегне той. Тя не е трябвало да надзърне зад фасадата на безочливия грубиян, не защото той се е срамувал от онова, което тази фасада скрива, а защото всичко това е било твърде лично, прекалено интимно, за да го покаже. Той не бе от хората, които излагат на показ най-съкровените си чувства… Всъщност тя бе разбрала това още в самото начало. Но никога не би предположила, че у него има толкова много нежност, толкова болезнени преживявания, толкова копнеж.
Серена обгърна с ръце раменете си, взряна в една от картините — буря, кълбяща се над блатото. Сърдито черно небе и водопади от сиво, зелено и жълто над притихналите води. В очите й избликнаха сълзи.
На няколко пъти вече й бе заявил, че не я иска да се бърка в живота му. С нежелание я взе с лодката, с нежелания я приюти в дома си. Но тя, оправдавайки се с чисто професионално любопитство, все се опитваше да изкара, че има право да разбере доколко този човек е опасен. Непрекъснато бе ровила и подпитвала, нарушавайки едно от основните права на човека — правото на собствена интимна сфера.
Серена се обърна да си тръгне, но направи крачка назад стъписана, ушите й писнаха: на вратата стоеше Лъки и я наблюдаваше. Стоеше напълно спокойно, но тя долови страхотното напрежение, което просто се излъчваше от него. В очите му тлееше огън, готов да се разрази в светкавици.
— Съжалявам! — прошепна Серена. Усети, че цялата трепери. — Не трябваше… Не биваше да го правя.
— Точно така, не биваше — потвърди той с нисък, вибриращ глас.
Лъки се бореше с едва сдържаната си ярост. Това беше негова територия! Тук бе намерил утеха и мир, след като се върна от Централна Америка. Бе прекарал тук часове, потънал в своите платна. Тук се бе борил с пристъпите на лудостта, тук бе воювал срещу демоните, които връхлитаха да го разкъсат. Тези картини… Те бяха неговото откровение, бе вложил в тях най-интимните си чувства, болките, които го държаха в ноктите си, страха, който не можеше да разкаже… Да ги покаже на някого, би означавало да разголи душата си и да я изложи на разтерзание. Не би могъл и да помисли за това. А ето че бе станало.
— Нямах намерение да надзъртам из къщата… — каза Серена глупаво, като че бранейки се от неговия упрек.
— Разбира се, че точно това си правила — пресече я Лъки. Той влезе в ателието и започна да мята кърпи и парцали по картините с неумели, резки движения. — Вие, психолозите, точно това страшно обичате, не е ли така? Да ровичкате в хорските души, да ги чоплите и да разкривате тайните им…
— Исках да се уверя само, че не вършиш нещо незаконно… Имам право да зная с какъв човек съм се свързала.
Дори в собствените й уши това прозвуча предвзето и глупаво.
Лъки гневно се спусна към нея, хвана я за рамото, дръпна я към себе си и я изви така, че да го гледа в очите.
— Никакви права нямаш ти тука! Ти си чужд човек! Това не ти е висшето общество, Шелби! Тук важат моите собствени правила.
„Аз съм отвъд границите на доброто и злото…“
„Хората казват, че е побъркан…“
Серена го гледаше ужасена.
— Аз съм Серена, Лъки — каза тя тихичко. С разтуптяно сърце го наблюдаваше как се опитва да се овладее.
Той спря очи на нея. Мракът в очите му се отдръпна и остави след себе си само ледени тръпки, когато осъзна какво е казал. Лъки се изправи и я пусна рязко. Серена се препъна към триножника и платното, поставено на него, се разклати.
— Зная коя си — каза горчиво той.
Лъки прекара пръсти през косата си и започна да крачи нервно из стаята, като тигър в клетка.
— По дяволите! По дяволите! — повтаряше той между шумните поемания на въздух. Отнеха му всичко: младостта му, вярата му… Бяха му останали само гордостта и неговият съкровен свят, а жената, която сега го гледа с тези очи на изплашена сърна, се кани да му отнеме и тях. Не я иска! Не желае да му се бърка! Не иска да му напомня за миналото! Не я иска да буни кръвта му… — По дяволите!