Всъщност, нима има избор? Тя иска да получи от него всичко, което може. Тялото й реагира така, като че са любовна двойка не от часове, а от месеци… Ето, отново я облазват пламъци само от докосването на ръцете му през тънката памучна риза. Пръстите му настойчиво галят втвърдените зърна на гърдите й, тя се притиска към него, към подлудяващата, невероятна твърдост в слабините му…
Лъки вдигна ризата и голата й кожа се допря до неговата.
— Не мога да ти се наситя, знаеш ли? — прошепна той, обсипвайки устните й с кратки, палещи целувки. — Пак те искам!
Серена опря глава на гърдите му.
— Струва ми се, че нямам сили…
Лъки вдигна брадичката й с един пръст. Нямаше отказ в очите й, само смущение. Той се усмихна с разбиране.
— Знаеш ли, това може да се оправи… Ела сега с мен в леглото и ще видиш.
Когато потеглиха за Шансон дю Тер, мъглата все още въртеше разпокъсани вълни над блатото. То никога не й се беше виждало толкова призрачно, толкова недействително. Като в праисторически времена, сякаш лавата продължаваше да дими сред студените води на съзиданието. Липсваха само динозаврите…
Серена си представи, че са пропаднали през някаква дупка във времето. Върнали са се в праисторическите времена и те с Лъки са единствените хора…
Беше нелепо романтично, ала й беше приятно да си го мисли, докато Лъки избутваше лодката в калните води. У нея все още се таеше някакво злокобно чувство, блатото все още й навяваше страх — сигурно никога няма да го преодолее напълно, но възприятията й се бяха променили, след като видя картините на Лъки. Сега виждаше пейзажа през неговите очи, опитваше се да разбере и природата, и самия Лъки.
И блатото, и мъжът бяха пълни с тайни, забулени в загадъчност, недостъпни и самотни. Не беше чудно, че Лъки се е оттеглил именно тук — това място беше като самия него. Серена се питаше дали изобщо някога ще може да го разбере, дали ще разгадае тайните му или и той ще си остане мистерия като безкрайните мочурища.
Нуждата да научи нещо повече за него беше зейнала в нея като кухина, която чака да бъде запълнена. Искаше да разбере какъв е бил като момче, защо е напуснал колежа, как така се е превърнал в безпощаден циник… Въпросите изгаряха устните й, но тя не смееше да ги зададе. Беше глупаво да си прави някакви илюзии за техните отношения. Лъки беше изяснил това убийствено точно: ще делят леглото, докато тя е тук, ще си бъдат в помощ, когато се наложи, но нищо повече!
— За какво мислиш?
Серена се сепна и погледна Лъки с виновни очи:
— За нищо. — Не беше добра лъжкиня. Самата тя имаше усещането, че на челото й е изписано, че лъже. Лъки се навъси и тя побърза да смени темата, преди да чуе неговия коментар. — Просто ми е неприятна мисълта, че трябва да се оправям с работите на Шансон дю Тер. Имам чувството, че не е редно аз да им се меся.
Лъки забучи пръта в тинята и пирогата подскочи напред.
— Сама каза, че нямаш друг изход.
— Зная, но това не означава, че ми е приятно да го правя. Чувствам се като външен човек, който се набърква неканен. Шелби положително няма да бъде очарована.
— Тук са заложени много по-важни неща от чувствата на мис Шелби — провлече Лъки хапливо.
Серена се обърна към седалката, за да вижда лицето му — беше стиснал зъби, вперил поглед напред, някъде в далечината. Лицето му не изразяваше нищичко.
— Твоите роднини държат ли един на друг?
Лъки вътрешно трепна. Държат ли роднините му един на друг? Да, те стояха плътно един до друг, като нишките в кейджунско платно… С едно изключение… И това изключение е самият той. Откакто се беше върнал, все странеше от тях, макар да знаеше, че това ги наскърбява и безпокои. Бяха добри хора — родителите, братята и сестрите му. Прекалено добри, за да ги обременява със своите истории и проблеми. От време на време посещаваше чинно родителите си, виждаше се рядко и с останалите, но той беше скъсаната нишка в тъканта на клана Дусе. Една изскубната нишка…
— Лъки?
— Да — отвърна той кратко. — Държат един на друг.
— За съжаление, не мога да кажа такова нещо за мене и сестра ми. Каквото и да стане с плантацията, то положително няма да ни направи по-близки.