— Вече ти казах, скъпа, че сега има да се мисли за по-важни неща.
Лъки насочи пирогата към брега. Серена се озърна — бяха навярно в сърцето на блатото. Докъдето ти поглед стига не се виждаше следа от човешко присъствие и от цивилизация — нищо, освен черни води и гъста гора. Тя погледна Лъки учудено.
— Искам да ти покажа нещо…
Той скочи от пирогата и изтегли носа й на сушата. Серена остана упорито на мястото си, въпреки че той й протегна ръка.
— Къде е това, което искаш да ми покажеш?
— Там на пътеката — отвърна той и посочи с ръка към гората.
Пътека не се виждаше. Само див гъсталак и стволове на вековни дървета — кой знае какво пъплеше под тях. Старите страхове полепнаха като маслен слой върху възприятията й и ги задушиха. Лъки хвана нежно в ръка брадичката й и извърна лицето й да гледа към гората, а не в него:
— Не се бой, скъпа! — прошепна той. — Аз съм с тебе. Ти ми принадлежиш и аз не ще допусна да ти се случи нещо лошо.
Серена се вгледа в решителното му лице — някаква силна духовна връзка се беше създала между нея и Лъки, навярно родена от техните страстни прегръдки, без да го е осъзнала. Тя беше негова. Жената на Лъки Дусе. Той ще я пази и закриля, както мъжете защитават своите жени откакто свят светува…
— Не ми ли се доверяваш, скъпа?
— Да — отвърна Серена.
„Поверявам ти живота си, защото не ми позволяваш да ти поверя сърцето си…“
О, да, тя му се доверяваше. Само допреди два дена това би й се струвало невероятно. Никога не би повярвала, че един мъж, толкова безскрупулен, толкова див, противопоставящ се на всякакъв авторитет, предпочитащ да решава проблемите си със сила и оръжие, може да бъде достоен за нейното доверие. Ала сега вече Серена знаеше, че в Лъки се крие много повече от онова, което се вижда на пръв поглед. Той беше като нешлифован диамант — никой не знаеше колко фасетки се крият под грубата обвивка.
Серена хвана ръката му, за да й помогне да слезе от лодката. Щом стъпи на твърда земя, той я вдигна и я понесе към мястото, което искаше да й покаже. Пътеката беше обрасла в бръшлян и трънливи къпини, тънещи в сянката на огромни дървета. Блатото упорито работеше, за да заличи всяка човешка следа. На места пътеката почти не личеше, но Лъки вървеше уверено и спокойно като по магистрала.
Занесе я до една поляна край брега на съседния ръкав, заобиколена от каркасови дървета й магнолии — целият въздух беше пропит от аромата на късните им цветове. На отсрещния бряг пъстрееше килим от бели маргаритки и модрооки теменужки. На фона на изгряващото слънце се очертаваше силуетът на кошута, довела двете си малки на водопой.
Лъки бутна Серена да залегне, като подложи двете си ръце, за да не се удари. Посочи към един плаващ остров — туфа от водни хиацинти, разпростряла се от бряг до бряг.
— Виждаш ли, това чудо може да задуши цялото блато — каза тихо той. — За един сезон само едно-еднично растение образува шестдесет и пет хиляди нови — отнемат светлината на растенията под себе си и всичко умира. Изчезва фитопланктонът, с който се храни рибата, изчезва и рибата. Водните растения, с които се хранят птиците намаляват — птиците вече не идват. И това опасно растение тук е било пренесено от човека чисто случайно.
Лъки се обърна и посочи към няколко купчини тръстикови стъбла, между които се мярна главичка на някакво животинче.
— Виж това бобърче. През тридесетте години са ги пренесли в Луизиана, за да ги развъждат. Някои от животните избягали на свобода. А сега има толкова много бобри, че просто ще излапат цялата страна. Навсякъде, където петролните компании забраняват лова, бобрите са изгризали тръстиката до самата тиня — сега няма коренчета, които да стягат почвата и всичко се отмива и изчезва. А така се отваря пътят на солената вода от Залива, тя ще изпотрови всичко. Ето ти го пак човека, който е пренесъл бобрите… Виждаш два примера за гибелната намеса на човека. Блатото може да ти се струва опасно и безпощадно, но то всъщност се крепи на една свръхчувствителна система. Разруши ле се това екологично равновесие, ще унищожим и блатото.
— Защо ми разказваш всичко това?
— Прости исках да го знаеш, преди да говориш с Шелби, Талбът и „Тристар Кемикълс“. Тук не става дума само за Шансон дю Тер, ангелче, нито само за отношенията ти със сестра ти или с Джифорд. Става дума за една екосистема, която човечеството никога не може да създаде отново!
Лъки впери очи в пущинака, сякаш искаше да запечати у себе си гледката, преди да е станало късно.
— Блатото умира, малко по малко. Отстъпва пред все по-широките канали, които се прокопават за отводняване, та Мисисипи да не наводнява обработваемите земи. А тези земи съвсем не са подходящи за земеделие! „Тристар“ пък планира да прокопае собствен плавателен канал. Това ще ускори края на блатото. Един господ само знае какви ли боклуци ще струпат тука, където няма кой да им попречи. Списъкът на компаниите, извършили престъпления по отношение на околната среда, е дълъг вече цял лакът.