— Зная, че не можеш да направиш нищо, пиленце — побърза да я увери Мейзън. — Разбира се, че не можеш. Просто казах това, което ми дойде на езика, нищо друго…
Ала Мейзън предпочете да запази за себе си останалите мисли, които нахлуха в главата му. Лимитът от кредитната карта на Шелби отдавна беше изчерпан, много преди още да се появи с този нов костюм. Мейзън имаше неприятното чувство, че и тези червени кожени обувки сигурно са ужасно скъпи. Премълча забележката си. На всяка негова молба да поограничи разходите си, Шелби реагираше с неизменния истеричен припадък.
— Казвам ти, имам едно-единствено желание! — каза Шелби замислено и нацупи идеално изписаните си устни. — Иска ми се да нямам сестра и Джифорд да се вразуми. Ето, това е желанието ми.
— Прекалено много се тревожиш, прасковката ми! Всичко ще се оправи. Ще видиш. Винаги се е оправяло.
Някой почука енергично на вратата и веднага в стаята се пъхна Одил Фонтено. Кокалестото й тяло беше изправено като свещ, очите й мятаха мълнии, свитата й уста изразяваше гняв и презрение, както винаги. Посивялата й коса беше като някакво чорлаво валмо, нахлупено допълнително на главата й. Беше с памучна престилка на пъстри цветенца, които просто не смееха да изглеждат весели под мрачната й физиономия. Престилката, висеше като на закачалка на слабите й ръбести рамене.
— Трябва да чакате да ви повикат, Одил! — упрекна я Шелби смутено. Не беше сигурна какво е могло да стигне до ушите на икономката. — Държанието ви е невъзможно. Ако работехте при мене, отдавна да съм ви уволнила за такова безочие.
— Да, ама не работя при вас! — изсумтя Одол презрително. — Трябва да съм шантава, за да работя за вас.
Шелби се наду като гълъб, готов за нападение.
— Безсрамно същество!
— Какво искахте да ни съобщите, Одил? — намеси се Мейзън тактично.
— Мис Рена си дойде — обяви тя мрачно, обърна се и излезе наперено, без да почака да я освободят.
Само след секунда се появи Серена. Беше оставила пътната си чанта до вратата и веднага бе хукнала да търси сестра си — трябваше да изяснят някои работи.
— Шелби, Мейзън, мисля че се налага да поговорим! — обяви тя още от прага на библиотеката.
— Серена! — Шелби се запъти към сестра си с угрижена физиономия, чупейки отрупаните си със скъпоценности ръце. — Добре ли си? Толкова се тревожехме за тебе! Можеше да ти се случи какво ли не в блатото, и то с онзи, лудия! — Шелби хвърли бърз поглед зад рамото на Серена. — Джифорд върна ли се с тебе?
— Не. Той остана.
Мейзън се надигна иззад бюрото си с достойнството на съвършен джентълмен и грейна гостоприемно към нея. Като всички Талбътовци той беше страшно чаровен, по свой спокоен, сдържан начин. Беше с поизмачкана синя риза от Оксфорд. От него се излъчваше някаква добродушна разсеяност, която в момента подейства успокоително на Серена. Тя също му се усмихна.
— Серена, миличка! Толкова се радвам да те видя! — Мейзън я прегърна като брат и отстъпи крачка назад, за да я види по-добре. — Съжалявам, че вчера не можах да те посрещна. Боя се, че адвокатската ми практика ме ангажира твърде много. А след това Шелби ми каза, че си решила да тръгнеш сама да търсиш Джифорд. — Мейзън поклати усмихнат глава. — Наистина се безпокояхме за тебе.
— Реших, че ще е най-добре да изясня всичко с Джиф колкото е възможно по-скоро.
— Джифорд. Да. — Той кимна, извика на лицето си полагащото се сериозно изражение и пъхна ръце в джобовете на кадифения си панталон. — Да, Шелби ми разказа, как не е могла дори да ти обясни всичко както трябва, толкова много си бързала.
— Доколкото си спомням — Серена изгледа сестра си многозначително, — Шелби изобщо не се опита да ми обясни каквото и да било.
Шелби направи същата страдалческа физиономия, с която беше реагирала преди това на думите на съпруга си.
— Това изобщо не е вярно, Серена! Молих те едва ли не на колене да останеш тук, за да поговорим.
— Ти каза, че не знаеш защо Джифорд се е скрил като животно в блатото.
Мейзън се намеси с тона на изискан дипломат:
— Мисля, че Шелби искаше да каже, че всъщност Джифорд направо ни побърка. Ние очаквахме от него, че ще остане и както винаги ще хване бика за рогата. Толкова неща се объркаха…
— О, разбрах това, когато застанах под куршумите му — прекъсна го Серена иронично. — Не е ли по-добре да седнем и да изясним тези неща? — И тя понечи да седне в едно от огромните кожени кресла.
Но Мейзън погледна с израз на огромно съжаление към ръчния си часовник:
— Боя се, че в момента това е невъзможно, Серена. В два часа очаквам клиент. Дори закъснявам. — Той погледна изпитателно образа си в огледалното стъкло на библиотеката, закопча горното копче на ризата си и позатегна тъничката си колежанска вратовръзка. — След вечеря можем да поговорим на спокойствие. Очакваме мистър Бурке и адвоката на Джифорд. Надявахме се, че ако ти не успееш, Ламар ще може да убеди Джифорд да се върне.