Голяма част от миналогодишната реколта била загубена заради някаква болест. Силните дъждове тази пролет объркали растежа на културите по всички участъци, където отводнителните канали не функционираха. В резултат на всичко това сега не стигали пари да подменят остарелите машини — наложило се да уволняват работници. Арно беше на мнение, че не може да се очаква от един осемдесет и осем годишен човек да се нагърби с тези проблеми, хич нямало да се сърди на Джифорд, ако рече да продаде и да върви в Таити…
Ако им трябва нещо — това ще е една хубава финансова инжекция, а може и някаква нова култура, та да не са изцяло зависими от захарната тръстика… Парите, колкото на кокошка зъбите… А и Джифорд се опъва срещу всяка промяна…
Този разговор накара Серена да се почувства още по-потисната от преди. Даже и да се оправят работите с „Тристар“, съдбата на плантацията, изглежда, висеше на косъм. Серена ще се върне в Чарлстън. Шелби и Мейзън ще заминат за Батон Руж, ще остане само Джиф — един стар човек, със своята стара мечта, която постоянно се стопява и чезне в нищото.
Серена мина по настланата с мидени черупки пътечка пъхнала дълбоко ръце в джобовете на панталоните си. Погледна меланхолично първо към старинната сграда, след това към пекановите орехи и ширналите се зад тях полета със захарна тръстика. Тънките зелени стръкове бяха израснали високо. На Серена се стори дори, че долавя острата горчиво-сладка миризма, която изпълваше въздуха при горенето на листата, когато огромните като динозаври машини пълзяха тежко из полето между плъпналите наоколо работници. Прибирането на реколтата беше един от най-хубавите й детски спомени. Винаги беше обичала това трескаво бързане, тази възбуда след безкрайно дългите, неподвижни сякаш летни дни.
„Хубаво детство беше!“ — помисли си Серена, докато изкачваше бавно стъпалата на стария павилион зад къщата. Седна на една поразкривена от времето пейка в прохладната сянка, облегна се назад и се взря в къщата. От задната врата излезе Одил, с огромна сламена шапка на главата и кошница в ръка — с нейното вечно кисело лице, мрачно като буреносен облак. Въоръжена с градинарска ножица, тя се запъти към лехата с нацъфтели пролетни цветя. Иззад ъгъла пропълзя като индианец Джон Мейзън — искаше да изплаши Ласи, която седеше на тревата и играеше с куклите си.
Тази сцена разбуди стари спомени за топли пролетни дни и безгрижно детство в сенките на Шансон дю Тер.
Серена и Шелби живееха тук постоянно. Родителите им се бяха пренесли веднага след сватбата. Робърт Шеридан, баща им, като единствен син беше възпитаван от най-ранна младост да поеме мястото на Джиф като господар на плантацията. Серена не можеше да не помисли сега за това колко различно би изглеждало всичко, ако баща им беше жив. Но него го нямаше. Точно на петнадесетия рожден ден на близначките Робърт Шеридан загина при самолетна катастрофа. Жена му беше починала десет години преди него. Серена едва-едва си спомняше майка си — по-скоро само някакви мъгляви фрагменти, една усмивка, един мелодичен глас… една нежна усмивка. Ала добре помнеше колко тежко понесе баща им нейната загуба. Още чуваше в ушите си горчивите му ридания — беше се затворил в спалнята си, убит от скръб, неутешим, докато дамите от общинското настоятелство поднасяха на гостите за погребението храна и напитки. Всичко беше свършено. Нямаше втора жена, нямаше други деца, нямаше синове, които да продължат рода и да поемат плантацията.
Как е възможно да обичаш някого толкова силно? Да обичаш някого така, че със смъртта на този човек да умре и твоето собствено сърце? Серена не можеше да си го представи, никога не беше изпитвала толкова силни чувства към някой мъж, нито пък беше очаквала да получи от някого толкова много. В своята работа беше наблюдавала твърде много разтрогнати, съсипани връзки, та вече не можеше да си представи, че може да има и нещо друго.
Мислите й се върнаха към Лъки. Опита се да се убеди, че това е нещо напълно естествено. Беше прекарала една дълга нощ в прегръдките му, ала това в никакъв случай не означаваше, че трябва да го смята за мъжа на своя живот… Но дали той е обичал някога така силно? Ако го попита, той веднага би я отблъснал, би казал, че не е способен да обича. Не би позволил на никого да допусне, че под канарата на гръдния му кош бие сърце. Но защо? Защото някой го беше наранил и съкрушил.
Лъки познава Шелби, имал е навярно нещо с нея. Помислеше ли за това, Серена цялата се свиваше от болезнена ревност. Били ли са любовници? Обичали ли са се? Шелби ли беше причината за недоверието, което Лъки изпитва към всички жени?