Само при мисълта за това Серена чувстваше горчив вкус в устата си. Ето още едно напълно логично и разумно съображение за това, че не бива да има нищо общо с Лъки Дусе. Но първата обвързваща стъпка вече е сторена. Беше предупредена и въпреки това се хвърли през глава в тази авантюра!
„Каква бъркотия!“ — помисли си Серена и въздъхна тежко. Потънала в мисли, тя започна да чопли несъзнателно олющената боя по перилата. Тръгна от Чарлстън просто за кратка отпуска, а ето че се намери забъркана в драма, достойна за романите на Джудит Кранц…
Една от причините да напусне навремето Шансон дю Тер беше, че в Чарлстън няма да й се налага да се разправя с объркани семейни проблеми — какво е замислила пак собствената й сестра, как да се постегне къщата, какво ще стане с нея в бъдеще, след като цели двеста години е била собственост на семейството… Няма да й се налага да се страхува, че може да разочарова с нещо Джифорд и да не бъде достойна за неговите очаквания… Няма да трябва да присъства тук, само за да гледа как той остарява с всеки изминал ден. Просто може да си идва от време на време, да се посгрее на носталгичните си спомени и да си тръгне бързо-бързо, преди да са се обадили стари рани и стари страхове.
„Не можеш да си тръгнеш при пръв удобен случай от Луизиана и да очакваш, че е достатъчно да се мернеш за уикенда, и сякаш нищо не е било…“
Думите на Джифорд още звучаха в ушите й. Стар хитрец! С една-единствена фраза беше забол ножа точно в чувството й за вина! Просто я беше принудил да се захване с този проблем, ако не иска да се чувства още по-виновна. Беше я докарал точно там, където желаеше да я види и където тя изобщо не бе поискала да се озове! Сега тя беше принудена да се заеме точно с въпросите, от които винаги беше бягала.
— Серена, мисля че не познаваш още мистър Бурке от „Тристар Кемикълс“? — каза Мейзън с кадифен глас. — Той пристъпи насреща й, когато влезе в салона, и я прихвана за рамото.
— Още не сме представени един на друг — отвърна Серена и подаде ръка на едрия мъж в тексаски костюм. — Боя се, че вчера при Джифорд ме сбъркахте със сестра ми, мистър Бурке. Аз съм Серена Шеридан.
Бурке изгледа изпитателно тъничката фигура под правата ленена рокля без ръкави. Стисна ръката й, като че възнамерява да я смаже, и се ухили:
— Кой би могъл да допусне, че има две такива красавици! За мене е удоволствие, мис Шеридан? — Това „мис“ той изрече с високо вдигната вежда, очаквайки потвърждението толкова настойчиво, че Серена се видя принудена да отговори.
— Да, мис — промълви тя, изтегли пръстите си от мечата му лапа и изкриви устни в нещо като усмивка.
Очите на мъжа се бяха залепнали като магнит на гърдите й.
— Гледай ти работа! И какво дири такова хубаво дете в блатото? — И той най-фамилиарно плесна ръка върху рамото й.
Серена се престори, че поправя прическата си, за да се освободи от ръката му.
— Серена дойде от Чарлстън да ни погостува. Тя се опита да накара Джифорд да се върне, за да можем да обсъдим заедно вашата оферта — обясни Мейзън.
— И постигнахте ли някакъв успех?
— Не, за съжаление — призна Серена. — Както изпитахте върху собствената си глава, дядо ми може да бъде понякога твърде… особен.
— О, особен е твърде слабо казано, мене ако ме питате! — оголи зъби Бурке. — Аз се съмнявам, дали е напълно здрав душевно.
— Така ли? — Серена вдигна едната си вежда. — Вие психолог ли сте, мистър Бурке?
— Не…
— Защото аз съм психоложка — продължи тя. Гласът й беше леден и гладък като мрамор. — И ви уведомявам, че Джифорд може да е своенравен и сприхав, но е напълно с ума си.
Бурке стана червен като домат. Ноздрите му се разшириха като на бик, той целият се наежи. Мейзън побърза да се притече дипломатично на помощ:
— Искаш ли нещо за пиене, Серена?
— Джин с тоник, моля — отвърна тя със сладка усмивка. Едва устоя на желанието си да се изплези на Бурке.
— Веднага! А за вас още малко скоч, Лен?
Бурке се повлече намусен след него към старинната ракла, която служеше за барче. Серена използва краткото време, в което остана сама, за да огледа салона. Беше си същия — кафеникаво-сивите стени с бели гипсови орнаменти, избелелите персийски килими върху излъскания дървен под, тежките червени брокатени завеси на стъклените врати към галерията. Не беше много уютно. Джифорд почти не стъпваше в този салон, идваше само когато няма как да се измъкне. Все разправяше, че тук канел само гости, които не може да понася…
„Колко подходящо, че сме се събрали сега точно тук!“ — помисли си Серена, докато се взираше в хората, поканени на тази вечеря.