— Шелби! Колко е хубаво, че те виждам! — каза той с лъчезарна усмивка, запъти се грациозно, същински Фред Астер, към Серена, хвана пръстчетата й и положи съвършено изиграна, галантна целувка на ръката й.
— Аз съм Серена, мистър Канфийлд — поздрави го мило Серена.
Адвокатът се стъписа, усмихна се още по-широко и измайстори в очите си онова проблясване, което на времето беше карало да пърха като птиче не едно женско сърце.
— О, разбира се, че сте вие, мила! — заяви той, без ни най-малко да се смути. — Колко хубаво, че сте дошли да погостувате! Идвате твърде рядко, знаете ли? — укори я той с поглед.
Серена не можа да не се засмее. Винаги беше харесвала Ламар. Беше дон Жуан, до мозъка на костите си, човек със замах, можеше да говори като истински търговец — сладкодумен и ловък, пълен с патос, с драматични извивки в интонацията. Държеше се като чаровен шарлатанин, но лекото закачливо смигване подсказваше, че не бива да взимате нищо и никога сериозно — нито него, нито когото и да било.
— Ние мъжете сме двойно по-щастливи тази вечер, защото можем да се наслаждаваме на компанията на две чаровни дами! — каза той с поклон към Шелби, която не сваляше от него поглед, пълен с недоверие и лек присмех. По изключение този път тя остана безразлична към комплимента.
Ламар Канфийлд се изправи, позавъртя шапката в ръцете си и се обърна отново към Серена:
— Да не сте се завърнали завинаги, Серена? В тоя край има достатъчно и всякакви объркани души. Съвсем няма да ви е скучно!
Серена се поколеба за миг.
— Не. Само на гости, за съжаление.
Ламар я изгледа замислено изпод полуспуснатите си клепачи и цъкна с език. Мейзън пристъпи напред:
— Ламар, сигурно си спомняте мистър Бурке от „Тристар“? Лен Бурке.
— Да… Разбира се! — Ламар разтегна думите, като че отговорът му причиняваше болка. — Вие сте господинът от Тексас, нали? — Нищо в гласа му не вещаеше любезност.
Бурке го погледна с каменно изражение и отново раздрънка леда в чашата си.
В този миг влезе запъхтяна Одил и обяви със страховит поглед към присъстващите, че вечерята е сервирана.
— Одил, скъпа! — просия Ламар. — Чаровна както винаги! Кажи какво трябва да сторя, за да те грабна от Джифорд?
Одил изсумтя възмутено и присви светлите си очи във враждебна цепка.
— Нищо.
— Не е ли истинска бъбрица, а, Шелби? — каза Ламар към Серена и й подаде галантно ръка.
Вечерята беше сервирана в официалната трапезария, в която надали беше променяно нещо през последните сто години. Насядаха около махагоновата маса, на която са се хранели техните деди-фермери още преди Гражданската война. Приборите бяха преживели войната, увити старателно в напоени с масло кърпи, на дъното на кладенеца, за да ги скрият от янките. Картината с маслени бои на стената над ниския скрин изобразяваше един от Шеридановци, на поляната пред Шансон дю Тер, хванал в ръка юздите на ездитен кон, спечелил наградата на някакви състезания — на месингова табелка върху рамката беше отбелязана годината: 1799.
— Какъв очарователен дом! — възкликна Ламар възторжено, докато режеше месото в чинията си. — Толкова елегантен, жива история!
— Така е — побърза да го подкрепи Серена. — Би било жалко, ако го разрушат.
— И не е само архитектурата! — обади се Мейзън. — Шансон дю Тер е елегантна стара господарска къща, признавам това с огромно удоволствие. Но може ли тя да се превърне в пречка за процъфтяването на цялата област?
— Да, това е много съществен момент, Талбът! — намеси се Бурке, като погледна през масата към Серена. — Вие не живеете тука, мис Шеридан. Сигурно няма да разберете какви опустошения нанесе петролната криза. Хората масово напускат Лафайет. Онези, които остават в Южна Луизиана, са изправени пред безработица. Новата фабрика на „Тристар“ ще осигури още с откриването си работа на двеста и петдесет души, а по-късно може би и на още хора.
— Но на каква цена за околната среда, мистър Бурке? — попита Серена. — Доколкото зная, вашата компания се ползва с твърде лоша слава в това отношение.
Погледът на Бурке стана леден. На челюстта му заигра някакво мускулче.
— Не зная откъде имате такава информация, но това не е вярно. „Тристар“ никога не е осъждана заради екологични нарушения!
Серена впери очи в него. Думата „неосъждана“ я накара да застане нащрек. Ако хората от „Тристар“ нямат досега присъди, това съвсем не означава, че не са били обвинявани или че нямат нарушения. Просто още не са ги осъдили! И веднага възниква въпросът: на какво е готова компанията само и само да запази чисто досието си? Ако Лен Бурке е образец на техен служител, човек може лесно да си представи какви ли акули шетат в правния отдел на „Тристар“, за да търсят вратички и пролуки в тези досадни разпоредби за опазване на околната среда…