— Той си е такъв! — продължи Шелби, докато разместваше машинално джунджуриите върху комода. — А сега е в апогея си. Направи всички ни на глупаци, този опак старец!
— Ти би ли зарязала децата си, би ли ги дала на чужди хора? — запита спокойно Серена.
Оскърбена и изненадана, Шелби се извърна цяла към нея:
— Да зарежа децата си?! Не ставай смешна! Разбира се, че не! Но това е съвсем друго нещо!
— За Джифорд е така. Тази земя е също част от него, както сме и ние. Как можеш да допуснеш, че ще я остави?
Шелби поруменя, пристъпи от крак на крак върху килима и стисна ръце в юмруци.
— Защото сега я искат! Защото все някога трябва да стане! Защо, мили Боже, поне веднъж не отстъпи!
— Защото е Джифорд.
— Ние трябва да предприемем нещо, Серена! — Сега Шелби говореше пламенно. Отново подхвана безцелното си щуране из стаята. — Той става все по-шантав, вреди на всички ни! Казах ти вече, че просто го виждам как става все по-неадекватен, говоря ти съвсем сериозно! И не съм единствената, която мисли така.
Серена отново си спомни как Бурке бе заплашвал с процедура на попечителство. Тя погледна Шелби намръщено и преглътна забележката си, че човек, който манипулира умело толкова хора, не може да е изкуфял. Вместо това тя каза по-простичко:
— Няма да допусна Джифорд да бъде поставен под попечителство. Изобщо не се опитвай!
— Той само това заслужава — каза Шелби кисело и издаде капризно долната си устничка.
Това предложение, и начинът, по който то бе направено, накараха Серена да изтръпне. Може и да не беше особено близка със сестра си, но просто не можеше да повярва, че човек със собствената й плът и кръв може да бъде такъв безскрупулен егоист. Тя гледаше Шелби с невярващи очи, изпълнена с отвращение.
— Толкова ли си алчна наистина, та искаш да постъпиш така долно?!
Очите на Шелби замятаха мълнии. Серена си помисли, че едва ли не чува как яката на блузката на сестра й се пука по шевовете.
— Алчна?! Алчна? — изкрещя Шелби и пристъпи към Серена. Гладкият порцелан на прозирния й тен бе грозно нашарен от кървавочервени петна. Като че ли всяко мускулче по тялото й бе изпъкнало до скъсване. — Как се осмеляваш да ме наречеш алчна? Ти си алчна! Ти и Джифорд! Вие сте алчни и себични! А аз гледам само за общото добро.
„Точно така — помисли си Серена. — Да станеш бизнесдама на годината, да вкараш Мейзън в парламента. И тогава, ела та гледай, препълнена банкова сметка и безкрайни благодарности от всички, които ще намажат от сделката…“
Разбира се, това не можеше да бъде изречено на глас. Серена стоеше мълчаливо, фиксираше с поглед сестра си и усещаше, че й се повдига.
Шелби продължи да крачи пред леглото, пухтяща като парен локомотив, ядна и зла.
— Всичко това съвсем ти подхожда! Пристигаш от Чарлстън с танцова стъпка и веднага вземаш страната на Джифорд, само за да му се подмажеш. А след това ще си вдигнеш чукалата и пет пари няма да даваш за това, че всичко си съсипала! Какво те интересува тебе? Ти не живееш тук! На тебе ти е все едно. А ние трябва да поемем отговорността.
— Не ми изглежда да се чувстваш отговорна… Нито за Джифорд, нито за родния ни дом, нито за онова, което ни заобикаля — прекъсна я Серена хапливо, макар да осъзнаваше, че би било по-добре да премълчи. Но й бе просто невъзможно да остане спокойна и дистанцирана, както би постъпила със своите свръхвъзбудени пациенти. Не можеше да се прави на обективна, когато става дума за семейството й. А единствената дистанция, която би могла да осъществи по отношение на близките си, беше дистанция в пространството.
Със самото си завръщане усети, че я всмуква някакъв емоционален водовъртеж, затъна в някакви подвижни пясъци, които я свличаха от поста й на наблюдател и я поглъщаха безпощадно. Серена се чувстваше унизена и разнищена. Сега обаче гневът изпъни цялото й същество и тя най-после избухна:
— Знаеш много добре какви вреди нанесе петролно-химическата промишленост тук! Всичко е замърсено, и земя, и вода! Съсипа природата…
— Изхранва хората, разкрива работни места, подпомага градовете…
— Увеличи процента на раковите заболявания, унищожи резерватите и живота в тях…
— О, стига, по дяволите! — Шелби вдигна възмутено ръце. — Говориш като някоя от ония, пощръклелите от Орегон, или дявол знае откъде, дето са се заяли с дървосекачите, че им били изплашили кукумявките, тъпите им кукумявки, дето не се сещат да се преместят в друга гора! Толкова шум за едно блато, което ти не можеш да понасяш!