Серена успя все пак някакси да преглътне гнева си, изпъшка и скръсти ръце пред гърдите си, като да се брани.
— Това, че аз не мога да търпя блатото, не означава, че съм готова да го залича от лицето на земята. В това блато все още живеят хора, както знаеш.
Шелби сбърчи презрително нос:
— Бракониери и пропаднали типове! Мене ако ме питаш, „Тристар“ направо ще стори благодеяние на всички ни, ако ги прогони.
Серена вдигна очи към тавана:
— Няма що! Самото състрадание!
— Самата практичност. Само практичност — коригира я Шелби и кимна важно. Беше се поуспокоила. Отново се появи хладнокръвната делова жена, която сега с добре заучен, също делови жест сключи ръце пред корема си. — Трябва да бъдем практични, Серена. А след като ти така и така не възнамеряваш да оставаш, просто не разбирам защо не се обединиш с нас, та да приключим с този въпрос веднъж завинаги. Така за всички ще е най-добре. Също и за Джифорд, помисли малко само! Та това е един близо осемдесетгодишен човек с порок на сърцето, за Бога! — Шелби явно започна да се вживява в този нов аспект. — Отдавна би трябвало да не работи на полето. Да не се тревожи какво ще е времето, какви буболечки са нападнали тръстиката, каква ще е цената на дизеловото гориво, ще издържи ли старият трактор още един сезон или няма. Нека да си отдъхне! Нека единствената му грижа е дали да идат с Пепър на риба или по-добре да идат при Готие да се поразговорят… Лани едва не фалира, трябва да го знаеш! — довери Шелби с тъжен поглед. — Ако и тази година нещата не потръгнат, с Джифорд е свършено. Каква ще му е тогава ползата от цялата тази гордост и упоритост? Един банкрут ще го погуби. А сега все още има възможност да се оттегли напълно достойно…
Серена мълчеше и слушаше. Не проговори. Аргументите на сестра й бяха необорими. Бяха добре обмислени, логични и плъзгави. Всичко бе съобразено — всичко, освен волята на Джифорд и съдбата на блатото, за което милееше Лъки.
Но какво значение имаше всичко това в сравнение със съдбата на един град?! Могат ли двеста години семейна история да бъдат по-важни от двеста и петдесет работни места? Но пък биваше ли за няколко работни места в повече да бъде унищожена една деликатна екосистема, един биотип, който никога, с нищо не би могъл да бъде възстановен…
— Не зная вече — прошепна Серена по-скоро на себе си.
Тя приседна в долния край на леглото, облегна се на стройната колона за балдахина и обгърна с ръце — като с бръшлян — гладкото дърво. Взираше се в своето отражение в огледалото отсреща над комода, търсеше отговори, които все не намираше. Имаше чувството, че на плещите й са легнали бедите на целия свят. Жадуваше да ги отхвърли и да побегне. Но не можеше. Не може да избяга нито от Шансон дю Тер, нито от огромната си нужда да бъде обичана от Джифорд.
— Не зная какво да правя — прошепна отново Серена, докато отчаянието в нея зейваше — черно като нощта — все по-широко.
Образът в огледалото се раздвои сякаш, когато Шелби седна до нея на леглото.
„И в момента не приличаме на близначки!“ — помисли Серена, защото самата тя изглеждаше твърде зле. Под очите й имаше тъмни кръгове, беше бледна и напрегната. Войната на чувствата бе взела своето. Шелби се справяше по-добре със стреса — благодарение на арсенала си от скъпа козметика. А и като че ли изобщо не се чувстваше потисната от товара, с който не възнамеряваше да се нагърбва. Колко е удобно да имаш дарбата да прехвърлиш вината на другите! Шелби сигурно също се чувстваш притеснена, но бе дълбоко и искрено убедена, че всичко това не е по нейна вина. Серена не се и съмняваше, че сестра й спи като бебе. Независимо от всичките си приказки за отговорност, Шелби успяваше да отърсва с лекота перцата си от всяка капчица отговорност.
— Господи! Ти наистина изглеждаш изчерпана! — каза Шелби тихо. Очите й, особено полетът на веждите й, изразяваха неподправено състрадание.
Шелби се взираше не в Серена, а в нейното отражение в огледалото, сякаш запленена от поразителната прилика. Серена се почувства неудобно и се видя принудена да стане, за да избяга от този втренчен поглед. Тя се върна отново до стъклената балконска врата и се облегна на рамката.
— Не си ми казвала, че познаваш Лъки Дусе — каза тя тихо, гледайки изпод око каква ще бъде реакцията.
Шелби трепна изненадано, на лицето й се изписаха най-различни чувства — като облаци, които се носят бързо по нощното небе, застигат се и отминават.
— Какво ти е разказвал? — попита тя предпазливо.
— Нищо особено — призна Серена.
Видимо успокоена, Шелби се надигна от леглото и тръгна безцелно из стаята, после се върна, опъна покривката на леглото и оправи полата си.