— Сега доволна ли си?
— Не бих казала — каза хапливо Серена. — Това е купичката за чай на моята прабаба.
— Цялата ви къща е пълна с такива предмети, нали? Антикварски рядкости, семейни спомени, предавани от поколение на поколение…
— Именно — отвърна Серена. Само в тази стая очите й съзираха повече от дузина предмети, съпътствали поколения Шеридановци. — Същински микрокосмос на историята. Би трябвало да се възстановят и да се направи нещо като музей.
— Вместо това ги заплашват да бъдат изравнени със земята.
Серена го погледна и смръщи вежди над тъмните си очи.
— Наложително ли е да говорим точно сега за това? Уморена съм.
Лъки я погали по главата. Изведнъж го обзе съчувствие. Искаше му се да я освободи от всичките тези проблеми, за я защити, да я запази известно време само за себе си… Но това бе немислимо. Самият той би трябвало да се брани срещу нежните си чувства към нея. Но все пак отстъпи за малко, приведе се и я целуна. Изглеждаше безкрайно уморена, объркана и сломена. Толкова ли е страшно, ако я приласкае и утеши поне мъничко?…
Устните й бяха меки и топли. Жадуващи. Тя се хвърли в целувката, като че можеше да угаси в нея цялото си безпокойство. Притискаше се в него, като че търсеше да се слее и да изчезне в тялото му. Желанието му да я закриля ставаше все по-силно и по-категорично, макар че се опитваше да се сдържа. Не може да се прави на спасител, самият той е достатъчно ангажиран с усилието да се задържи над водата…
Лъки я погали по бузата и прошепна:
— Съжалявам, миличко. Зная, че ти не желаеше тази война.
— Навярно все някога трябваше да се стигне до нея — отвърна Серена, като се освободи от обятията му.
Тя влезе в светлия конус, образуван от светлината на лампата, и започна да докосва несъзнателно предметите, наредени върху масата и по комода, докато с другата си ръка продължаваше да стиска чаршафа на гърдите си.
— Каква ирония на съдбата! — каза тя с горчива усмивка. — Отидох си оттук, защото смятах, че трябва да живея някъде другаде, че никога няма да стана личност, ако остана. А сега ето ме отново тук… — Тя направи жест, като да обхване цялата стая, цялата къща, и се огледа в недоумение. — Ето ме пак тука. Казват, че човек не може да превърти историята назад. Оказва се, че аз не можах да я превъртя напред.
— Ти би могла да си отидеш завинаги, стига да зависеше от желанията на сестра ти. — Лъки впери в нея соколовите си очи. — Ти искаш ли… искаш ли да отърсиш от плещите си завинаги товара на своето наследство?
Серена се озърна из стаята — просто чувстваше как я притиска властната сила на този огромен дом. Бе твърде уморена, за да се съпротивлява. Примирено отпусна рамене. Ще си остане завинаги свързана с тази къща, нищо не може да промени това — нито времето, нито разстоянието, колкото и да желае това. Тук е нейният, дом. Тук винаги ще се чувства у дома. В Шансон дю Тер бяха нейните корени, които се губеха далеч в миналото, повече от двеста години назад.
— Не — отвърна тя тихо.
Не желае да бъде разрушена старата къща. Не желае в нея да дойдат чужди хора. Не желае „Тристар Кемикълс“ да построи рафинерия на мястото на старите колиби на робите, неми свидетели на историята на Юга. Не желае да види високи огради от бодлива тел по границите на полетата със захарна тръстика… Имаше единствено желание: в Шансон дю Тер да живее някой, който се нарича Шеридан. Само този Шеридан да не е самата тя!…
— Тогава трябва да се стягаш за борба, сладка моя! — предупреди я Лъки. — Лен Бурке е хвърлил око на тази земя. Ще направи всичко, за да я получи, а собствената ти сестра ще го подкрепя с все сили в тази работа.
— Шелби не ме притеснява.
Лъки я погледна предупредително:
— Не я подценявай, Серена! Мисля, те ти не си наясно на какво е способна Шелби.
С едно повдигане на раменете Серена отхвърли предупреждението, а също и съмненията, които разяждаха тайно душата й през последните дни. Шелби е непостоянна и себична, но не и безскрупулна.
— Тя е моя сестра. Предполага се, че зная по-добре от тебе на какво е способна.
— А знаеше ли, че е способна да те зареже сред блатото?
Стрелата попадна в целта, точно на болното място, със зашеметяваща сила. Но Серена преодоля болката.
— Говорихме вече за това. Тя не е искала да ми се случи нещо лошо. Шелби често изобщо не мисли за последствията от своите действия, търси само непосредствения ефект.
„Само не разчитай на това, сладка моя!“ — помисли да каже Лъки, но реши да го запази за себе си. Съвсем естествено е Серена да брани сестра си със зъби и нокти. Кой би могъл да се откаже от собствената си плът и кръв? Лъки искаше да вярва обаче, че тази заслепеност няма да й попречи да види реалната опасност, преди де е станало твърде късно.