Експлозията стана малко преди зазоряване. Серена усети миризмата на дим, преди още да се е разсънила напълно. Скочи моментално от леглото, тласкана от адреналина, който инстинктът й за самосъхранение изпомпваше бясно в кръвта й.
Трябваха й само няколко секунди, докато осъзнае коя е и откъде идва опасността. Стаята й бе тъмна, силният трясък сега отзвучаваше в някакъв боботещ тътнеж. За миг се опита да се успокои, че се е събудила от гръмотевица, ала веднага долови отново миризмата. Димът нахлуваше през отворената стъклена врата заедно със студения вятър, който вещаеше буря.
Тя метна халата си и хукна навън, като се озърташе да огледа галерията и двора. В далечината грееше оранжево кълбо — пламъците ближеха стените на хангара, където държаха машините. В тишината се разнесоха викове, тичаха някакви мъже, черните им силуети се мяркаха на фона на огъня.
Серена хукна обратно — изведнъж се сети за Лъки. Но той не беше в леглото. Мисълта, че се е изнизал тайно дойде като удар, но сега нямаше време да размишлява за това кога, накъде и защо е изчезнал.
Тя машинално дръпна някакви дрехи от гардероба и се облече, без да търси бельо. Навлече старите си еспадрили и изтърча навън по галерията, слезе по стълбите, прекоси градината толкова бързо, колкото й държаха краката. Постройката пламтеше като факла.
Работниците бяха извадили маркучи и лееха вода към пожара, но беше вече късно. Огънят гълташе всичко. Джеймс Арно се разпореждаше да насочат струите към онази част от стария дървен хангар, която все още не бе обхваната от пламъците.
— Какво стана? — изкрещя Серена и го дръпна за ръкава, за да й обърне внимание.
— Да пукна, ако зная! — излая той. Дебелите тъмни вежди се мяха врязали в едно дълбоко „V“ над гневните му очи. — Чух експлозията и дотичах. Сигурно е паднал гръм. Зная само, че почти всичките ни машини са вътре. Ако не ограничим огъня, пиши ги загубени!
— Обади ли се някой в пожарната?
— Тръгнали са. Дано дойдат скоро. С нашите сили все едно, че само пикаем върху тези дъски…
Той се измъкна от ръката й и хукна да помага при гасенето, видимо недостатъчно. Серена остана като безпомощен наблюдател. Стискаше очи от лютивия дим и ярките лумнали пламъци, усещаше как дори от такова разстояние пожарът обгаря лицето й.
Над тях бели светкавици прорязваха небето, последвани от топовните изстрели на гръмотевиците. Тежки буреносни облаци, черни и бухлати като огромни лебеди, грейваха при всяка светкавица.
— Дано завали, Господи! — проплака Серена.
Мейзън дотича от къщата по пижама и халат, с разчорлена коса и кривнати на носа му очила. Бе с излъскани обувки, но без чорапи.
— Господи! Какъв ужас! — извика той. Гледаше като хипнотизиран огъня, пламъците играеха по лицето му, шареха по стъклата на очилата му. — Извиках пожарната. Тръгнали са.
— Моли се само за дъжд — каза Серена.
Паднаха няколко тежки капки и тя вдигна лице към небето.
Мейзън продължаваше да гледа огъня, който поглъщаше огромния хангар като побесняло от глад чудовище. Пламъците се нахвърляха върху стените и се протягаха към тежките машини, струпани вътре.
— Всичките ни машини!… Дано, мили Боже, Джифорд да е платил застрахователните си вноски!
Дъждът се усили. В далечината прозвучаха сирени. Мейзън хвана Серена за рамото:
— Ела да им освободим място. Застанали сме точно на пътя им.
Тя с нежелание се остави да я отведе по-далеч от огъня. Мислеше си за Джифорд, чувстваше се безпомощна и виновна, като че ли го изоставя сам в бедата. Беше абсурдно, съзнаваше го, но то не можеше да възпре старите страхове… Да може някакси да попречи, да спре това разрушение…
Дъждът вече плющеше, леден и тежък. Копринената й блуза натежа, косата й полепна по лицето, пречеше й да вижда. Все още тук и там из руините изскачаха съскащи, неудържими пламъци, сякаш да се изсмеят на усилията на майката-природа да угаси пожара. Разнесе се силно пращене и скърцане — част от покрива се срути и хвърли към небето облак оранжеви искри.
Мейзън дръпна Серена по-настойчиво.
— Хайде, Серена! — подвикна нервно той. — Тук нищо не можем да помогнем. Трябва да се приберем на сигурно място.
Той я потегли още няколко крачки. Светкавица проряза небето, трясъкът на гръмотевицата я последва почти мигновено. Вятърът се засели, напорът люшна дърветата и загаси пламъците, които никнеха от горящата постройка. Сега дъждът се бе превърнал в истински порой. Най-после огънят се предаде.
Първата пожарна кола изникна от портала. Мейзън отново дръпна Серена за ръката: