Серена притисна с пръсти слепоочията си и въздъхна от дъното на сърцето си. Чувстваше се пребита от умора. Като че ли някой я бе лишил от всичките й способности да общува с хората. Във всеки случай вече нямаше сили да се нагажда към непрекъснатите, коренно противоположни промени в настроението на сестра си.
— Шелби, няма ли да престанеше с този той вечен театър?! — изрече Серена през стиснати зъби. — Не съм искала да ви обвинявам. Казах само, че мистър Бурке би спечелил от този пожар. Може би този палеж е трябвало да послужи като предупреждение или някой наистина е искал да унищожи машините. Във всички случаи това ще е чувствителен удар за Джиф.
— Ще кажа, че това е абсурдно! — Сега вече Шелби бе дълбоко възмутена. — За мен мистър Бурке е направо очарователен!
— И този пожар положително няма нищо общо с продажбата — намеси се Мейзън. — Джифорд цяла година вече се чуди как да трупа врагове. Да, наистина! Няма и месец откакто уволни няколко свои работници. Хората не бяха никак доволни, казвам ти! Освен това има и достатъчно заинтересувани, които искат да докарат тук „Тристар“… Виж какво, Серена — Мейзън се загледа в дъното на чашата си, като че Серена се отразяваше там, — това е малък градец, тук всеки знае всичко за всекиго. Джифорд всъщност пречи на хората да намерят работа, възможно е някой да е решил да му тегли малко агитация.
Серена се изправи като свещ на стола си и впери очи в Мейзън:
— Много странни думи подбираш.
— И какво смяташ да правиш сега? — попита Шелби с изпълнен с подозрение глас.
— Най-напред ще си позволя един продължителен горещ душ. След това ще ида в блатото и ще доведа Джифорд, ако ще и да го довлека за косите дотук.
Да потъне в дълбок, безпаметен сън!… Но не смяташе, че може да си позволи този лукс. Серена стана, с усилие премести напред първо единия си крак, след това пристъпи с другия… Стигна някакси до вратата на трапезарията и излезе навън.
Шелби остана загледана след нея, очаквайки с нетърпение да чуе да се хлопне външната врата.
— Няма що, забележителна преструвана! — каза тя настървено. — Сега ще иде до доведе Джифорд. Само това ни липсва! Дявол да я вземе! Защо трябваше да ни се бърка?!
Мейзън си взе една кифла.
— Не бива да се безпокоиш за това, миличко! Може така да е по-добре. Все някога и на Джифорд ще му писне. Като се върне и види какво е причинил пожарът, като разбере колко ще му струва да купи нови машини и да подмени всичко… Току-виж се откаже.
— Да се надяваме, Мейзън. Да се надяваме…
Серена влезе в стаята си — изгаряше от желание да се хвърли на леглото и да се наплаче, докато заспи. Вместо това само въздъхна — и едва не се сблъска с Лъки. Той я хвана за раменете, като че щеше да извива желязо, и я задържа така, на една ръка разстояние от себе си. Изгледа я с див, яростен поглед от главата до петите.
— Господи! — изръмжа той без дъх. — Как изглеждаш само! Наред ли е всичко?
— Да, като се изключи инфарктът ми, добре съм — отвърна тя саркастично. — Този твой навик да плашиш хората, сигурно е генетично обусловен.
Лъки тихичко изруга, пусна я и хукна да се разхожда нервно из стаята. С разтреперана ръка той приглади косата си и започна да разтрива тила си, като се опитваше да успокои дишането си.
— Разбрах за пожара. За експлозията… Че имало хора, откарани в болницата.
Серена преглътна хапливата забележка, която дойде на езика й. Остана да стои неподвижно, само следеше с очи нервната му разходка. Беше се уплашил за нея. Издаваха го явно очите, и устата му. Беше му трудно да скрие чувствата си.
Тя не каза нищо, но почувства как в гърдите й запърха някаква надеждица. Мъжът с каменното сърце, мъжът, на когото всичко беше безразлично, се бе изплашил за нея.
— Аз съм добре — каза Серена спокойно. Но почувства как коленете й омекват и се отпусна на малката викторианска табуретка, хвърли от краката си обезобразените си еспадрили и започна да разкопчава блузката си. Продължаваше да гледа Лъки, който крачеше пред леглото — като лъв в клетка. Или по-скоро, като парен локомотив, който едва се удържа да не тръгне. — А ти къде изчезна?
— Имах да уреждам една работа.
— Работното ти време е твърде необичайно, не намираш ли?
— Животът, който водя, е също необичаен — отвърна той сухо. — Сигурно вече ти е направило впечатление.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами че всичките ми познати живеят всред блатото и си чистят зъбите с мачете.
Тя игнорира гневния му поглед и точно се готвеше да свали блузата си, когато осъзна две неща: нямаше никакво бельо под блузата, а погледът на Лъки се бе лепнал — жаден и изгарящ — върху гърдите й. Наистина, Серена не се срамуваше от него, но се страхуваше от странното усещане ниско долу в корема си — някакъв дълбок, древен страх, някаква тревожна възбуда, надмогваща всяка сдържаност… Възбуда, която я тласкаше непреодолимо право в пъкъла на любовната мъка. Успя най-сетне някакси да преодолее тази тотална атака. Стана от табуретката, без да обръща внимание на протеста на болните си крака.