— Не можеш да ме върнеш, Джиф! Не можеш да ме принудиш да остана тук!
— Не мога — каза уморено той. — Но мога поне да ти покажа какво ще стане, ако не се върнеш. Мога да сложа всичко в твоите ръце. Да ти дам властта на един Цезар, ти да разполагаш с живот и смъртта. Да решаваш дали една двестагодишна история ще продължи да живее, или ще бъде разпиляна по вятъра. Всичко ще зависи само от тебе, Серена! Ти си тази, която може да продаде това славно минало или да го съхрани!
Най-после картите бяха разкрити. Нямаше повече игрички. Нямаше тайни манипулации. Той сложи всичко в краката й, а тя изпитваше само едно-единствено желание — да се обърне и да побегне…
Серена го гледаше през булото на сълзите и го мразеше, мразеше го в този миг почти толкова, колкото го обичаше. Не можеше да си тръгне. Това би означавало твърде много за нея. Мисълта да го разочарова я ужасяваше. Не искаше той да я смята за страхлив дезертьор.
Като психолог тя бе в състояние да разнищи, да анализира и диагностицира всяка една от тези си мисли, можеше да предпише лечение. Но като внучка, като жена, можеше да направи само едно: да надмогне себе си и да се подчини. Чувстваше се безпомощна и слаба като малко дете. Не бе възможно да застане отстрани и да анализира ситуацията с хладната обективност на външен човек. Да застане на безопасно разстояние и да наблюдава бурята. Защото тя се намираше в окото на бурята и никъде не се виждаше честен път за отстъпление.
— Помисли една минутка по този въпрос — каза Джифорд. Лицето му бе толкова сериозно и строго, като че бе издялано от гранит. — И ела после вътре. Имаме да оправяме още някои неща, преди да си тръгнеш.
Той се обърна, подвикна тихо на кучетата и я остави сама. Серена бе извърнала лице към реката, борейки се напразно със сълзите си. Опита се да насочи цялото си внимание към шума от стъпките и драскането на кучешките лапи по дървените стъпала, към затръшването на двукрилата врата, мелодията от радиото… обаждането на една индигова червеношийка някъде по върховете на дърветата. Обвила конвулсивно ръце около тялото си, Серена се взираше в калната вода и дребните блатни лилии на отсрещния бряг. С мъка посъбра жалките останки от своята самоувереност и се вкопчи в тях, за да се овладее.
Лъки я наблюдаваше. Всичко в него го тласкаше към Серена. Всички чувства, отдавна смятани за мъртви, се бях пробудили за живот през последните дни и сега му причиняваха болка, защото бяха възкръснали още по-раними и по-неудовлетворени. О, той съвсем не бе очарован от това! Токова по-лесно и по-безопасно е изобщо да не чувстваш нищо. Бе недоволен, че емоционалната изолация беше експлодирала. Не му харесваше това, че Серена успя да възкреси чувствата му без всякакво усилие! Но не можеше да я вини и да й се сърди за това. Също както не можеше да й обърне гръб. Беше мъчително да глада как спокойната, самоуверена жена от Чарлстън бе направо разнищена през тези няколко дни — той не можеше да стои и да гледа, без да изпитва симпатия, съчувствие… Нищо друго.
Той се отлепи от ствола на дървото и застана до нея, обгърна я с ръцете си, остави силата си да се прелее в нея, полюшваше я бавно в ритъм на валса, долитащ по радиото.
Серена скри лице в рамото му, стисна очи, за да възпре сълзите. Все пак две сълзи се търколиха по бузата й и попиха в черната риза на Лъки. Изкушението бе страхотно — да се опре, да се изплаче, да прехвърли товара си върху широките му плещи, да го помоли да се заеме с проблемите й така, както бе поел от мисис Гидри ядовете й с бракониерите… Както бе прибрал осиротелите малки миещи мечки. Ала не го направи. Не бе възможно. Той не желаеше да се занимава с нейните проблеми. Той си имаше достатъчно грижи — нито искаше да се набърква, нито желаеше любовта й…
Тази тъжна увереност придаваше на прегръдката им нещо горчиво-сладко. Толкова голяма нужда имаше от някого, на когото да може да се облегне…
Възможно е Лъки да се промени. Възможно е да изпитва към нея повече, отколкото иска да признае. Възможно е когато работата с Шансон дю Тер се изясни, той да я допусне по-близо до себе си и да й позволи да прогони демоните, които го терзаят…
Да, да. Възможно е свинете да се научат да хвърчат.
Не си прави кой знае каква голяма услуга, като се опитва да си внуши, че любовта на една жена е достатъчна, за да поправи всичко. Тя и Лъки са се събрали само по силата на обстоятелствата, удовлетворяват някакви физически потребности и когато всичко това свърши, пътищата им отново ще се разделят, той към мочурищата, а тя…
— Трябва да ида да видя какво още е предвидил Джифорд в своя сценарий за мене — каза Серена и подсмръкна.
Тя се извърна в обятията му, погледна го и отново осъзна безпощадно ясно, че някак си незнайно кога се е влюбила в него. Тази мисъл всеки път, отново и отново я блъсваше като силен удар. Този огромен, навъсен войник с очи на пантера и уста на курва, с тъмна душа и златно сърце бе завладял нещо в нея, което никой мъж преди него не бе притежавал. Колко глупаво, че той изобщо не иска от нея нито да го завладява, нито да го притежава…