От вратата я блъсна ароматът на топли вафли и силно кафе. Докато на двора е бушувала битката на Шеридановци, Пепър явно се е въртял край огнището. Старият негър поздрави Серена с тъжна усмивка и я потупа по рамото.
— Влизайте, влизайте, мис Рена! Като ви гледам, май имате нужда от моето кафенце.
Серена се опита да се усмихне:
— Да можехте да ми го инжектирате, Пепър! Имам чувството, че не съм спала цял месец.
— Ох, мис Рена — въздъхна Пепър и метна гневен поглед към Джифорд, който седеше до олющената пластмасова масичка с някакъв дълъг плик пред себе си.
Серена придърпа тръбния стол и седна на зелената пластмасова възглавничка — всички разпрани и пукнати места бяха грижливо прихванати с лепенки за колети. Джифорд бе седнал на стола до прозореца, откъдето можеше да се види целия двор. Серена се запита дали не е видял как Лъки я прегръща. Но отпъди тази мисъл. Макар че Джифорд все искаше да й създаде такова чувство, тя не беше вече на шестнадесет и не беше под негова опека. Ако реши да има връзка с някой мъж, който прилича на пират, а и се държи като пират, то това си е лично нейна работа…
Тя се огледа в стаичката, докато Лъки също си взе стол и измъкна цигара от джоба на ризата си. В дъното Пепър продължаваше безконечното си весело бръщолевене за лова на раци, за новите мрежи… Междувременно той бързо нареди чашките за кафе и донесе голямата стара емайлирана кана.
Кучетата се бяха изтегнали като изтривалки по пода и само следяха Серена с тъжни очи. Мебелите изглеждаха просто случайно наместени между кучетата — изтърбушени кресла, от които се подаваха пружините, тръбни, започнали да ръждясват столове. Стените бяха абсолютно голи, като се изключат няколко чифта еленови рога и някаква претенциозна стойка за пушки, направена от предните крака на елен.
Колибата, с нейните стени от насмолен картон, с протрития линолеум на пода и липсата на всякакъв уют винаги бе извиквала у Серена представата за затворническа килия. През последните двадесет и пет години тук нищо не се бе променило. Все същият под, същите мебели, същите праисторически кухненски съдове, добре познатите стари кутии, наредени по единствената лавица, над единствения нисък долап. Същото заоблено черно радио, което като че не знаеше нищо друго освен все същите местни мелодии и рекламите за препарати за растителна защита. Дори подправките за ястията като че си бяха от онова време.
Джифорд почука с плика по плота на масата и отклони по този начин погледа на Лъки от полупразното шише с ром. Пликът в ръцете му бе обикновен бял канцеларски плик за документи. На горния ляв ъгъл бе отбелязан с черни печатни букви адресът на изпращача: „Ламар Канфийлд, Екс. адвокат“.
— Това е за тебе.
— Какво е? — попита Серена подозрително. Нямаше желание дори да го докосне. Стигаха й вече толкова неприятни изненади.
Джифорд й подаде плика през масата:
— Сама виж. Хайде.
Серена местеше поглед от дядо си към Лъки, който също погледна мрачно стария човек, а след това и към плика. С чувството, че прави някаква безвъзвратна стъпка, Серена взе плика и извади от вътре сгънатия плик. В сравнение с огромното си значение документът бе смешно кратък. Беше генерално пълномощно за цялото имущество на Джифорд, включително и за Шансон дю Тер. Върху пунктираните линии на края вече стояха подписите на Ламар и Джифорд, нотариално заверени преди повече от три седмици. Липсваше само подписът на Серена, за да бъде валидно.
Серена се взираше в листа, имаше чувството, че злоупотребяват с нея, че я използват. Всичко бе в ръцете й — разполагаше със семейния дом, който всъщност никога не бе напускала истински. Първият й импулс бе да захвърли документа в лицето на Джифорд. Не го направи. Вместо това тя сгъна педантично листа и го постави обратно в плика. Взе го и без да каже нито думичка, стана и излезе.
— Защо не я понатисна още малко, Джифорд? — обади се Лъки саркастично. — Та да погледаме поне как ще се строши пред очите ни!
— Ще издържи тя! — заяви Джифорд с вирната брадичка. — Тя е Шеридан.
— Сестра й също е Шеридан.
Старият изпръхтя, извърна очи и вдигна машинално ръка, потънал в размисъл, да погали едно от кучетата, което го гледаше умолително.