Серена прокле мислено Джифорд за това, че бе поставил своята земя над всичко друго. Проклинаше и себе си, че се бе върнала. Но зарът бе хвърлен и играта трябваше да се изиграе докрай.
Бяха се събрали в предния салон. Шелби бе блестяща в червената си копринена рокля без ръкави, с тесен корсаж и богато разкроена пола. Сресала бе косата си назад в прическа а ла Карол Ламар. Мейзън бе в обичайната си премяна на млад сенатор — черен панталон, риза в цвят на слонова кост и свободно вързана вратовръзка със знака на прославения му колеж. Бурке носеше същия тексаски костюм, с който бе и предната вечер, но този път се бе отказал от крещящата си вратовръзка. Всички се обърнаха като по команда, когато Серена влезе в салона. На лицата им се изписа изненада — макар и в различна степен.
Шелби сбърчи ужасена чело:
— Божичко, Серена! В Чарлстън така ли се обличате за вечеря?
Серена погледна измачканата си памучна риза и черния си панталон, размъкнат и издут на коленете. Един кратък поглед в стенното огледало с позлатена рамка й извести, че и косата й е провиснала от кока й.
— Ох, наистина изглеждам ужасно. Съжалявам, но идвам направо от Джифорд — каза тя, като се опита да зачеркне от съзнанието си следобеда, прекаран с Лъки също така лесно, както го бе изключила от думите си. — Моля да извините външния ми вид, мистер Бурке! — добави тя хладно. — Страшно съм уморена, но не исках да се забавя още повече.
— Джифорд не се върна с тебе, така ли? — попита Мейзън и веждите му отново надникнаха над рамките на очилата му.
— Не.
— Как прие той вестта за пожара?
— Ами… Може да се каже, че беше разтревожен.
— И въпреки това не се върна, за да изясни положението! — изръмжа Бурке. Той дъвчеше края на пурата си и така още повече приличаше на булдог. — Наистина странно, ако питате мене.
— Да, но не ви питам — отсече Серена. Чувстваше се прекалено изтощена, за да съблюдава прословутата южняшка вежливост.
Тя наблюдаваше реакцията на Бурке с клиничен интерес. Цялата му челюст се стегна. Очите му станаха като цепки. Явно не бе свикнал да го поставят на мястото му, особено жени.
Мейзън бе просто шокиран от нейните обноски:
— Серена?! Мистър Бурке е просто загрижен за душевното здраве на Джифорд. Както всички нас, впрочем.
— Зная много добре за какво е загрижен мистър Бурке. Що се отнася до душевното здраве на Джифорд, той е здрав и читав, както винаги.
— Но се държи като чалнат! — промълви Шелби невинно. Тя вдигна окичената си със скъпоценности ръка, за да попипа диамантената висулка, окачена на златен синджир на вратата й. — Поставя ни в неловко положение и не можем нищо да предприемем! Мистър Бурке е презает човек. Не може да чака до безкрайност.
— Няма да се наложи да чака повече — каза Серена и вдигна плика така, че да го видят всички. — Джифорд ми даде пълномощно. Да уредя въпроса както намирам за добре.
Шелби ахна драматично, борейки се да си поеме въздух. Тя притисна ръка върху сърцето си, но Серена остави целия този театър без внимание. Искаше й се да приключи с този въпрос колкото се може по-бързо.
— Аз мисля, че не е редно да продаваме имението на „Тристар Кемикълс“. Съжалявам, мистър Бурке, че отделихте напразно толкова много време за нас.
Бурке бе станал карминеночервен. Той извади пурата от устата си и я насочи като пръст в лицето на Серена:
— Един момент! Така няма да стане.
— Но всеки съд би бил на мнение, различно от вашето. Не желаех да поема отговорността за това решение, но тази отговорност ми бе наложена и аз взех своето решение.
— Това не го вярвам — излая Бурке. Той се обърна към Мейзън. — Какво става, Талбът? Нали сделката беше кажи-речи приключена? Или я вразумете, или можете да си заврете билета за Батон Руж в…
Мейзън започна да нервничи. Той се обърна към Серена, ала този път безупречната му усмивка не се получи.
— Серена, да не прибързваме! Не смятам, че си могла да прецениш всички обстоятелства. Залогът тук е огромен!
Серена го изгледа с безмилостни очи:
— Зная какъв е залогът, Мейзън. Зная го по-добре от тебе.
— Ти?! — изсъска Шелби като котка, с такава злоба, че всички подскочиха. Тя стрелна Серена с ядни очи и стисна чашата с уиски в ръката си толкова силно, та кокалчетата й побеляха и цялата й ръка конвулсивно се изкриви. — Какво знаеш ти изобщо? Ти не знаеш какво е да живее човек тука! Искахме да бъде добре на всички ни!