Вечерята обаче сложи венец на всичко. Бе истинско чудо, че изобщо някой от присъстващите можа да преглътне поне залък. Този телефонен разговор се оказа чудесен претекст да се измъкне. Идеше й да разцелува Одил, че я отърва.
Серена застана до масичката с телефона, вдигна слушалката, очаквайки да чуе гласа на някой от съседите, на които се бе обаждала.
— Серена Шеридан. Кажете, моля? Какво мога да направя за вас?
— Май че бъркате нещо — отвърна тих мъжки глас. — Аз мога да направя нещо за вас.
Серена почувства, че настръхва. Ръката й стисна слушалката.
— Кой е?
— Приятел.
Гласът беше глух и дрезгав. В никакъв случай не бе глас на приятел, по-скоро на съвсем непознат човек. Серена потисна плъпналия в нея страх и отвърна колкото се може по-хладнокръвно:
— Вижте какво, или ми кажете името си, или ще затворя.
— Значи не ви интересува забъркан ли е Бурке в пожара?
Сърцето на Серена лудо заби. Тя преглътна трудно.
— Слушам ви.
— Да се срещнем след половин час в края на тръстиковите ниви до реката.
— Не можем ли да направим другояче? — запита тя колебливо. Мисълта да се срещне в здрача с някакъв анонимен тип не бе много привлекателна. — Не можете ли да ми кажете сега каквото знаете?
— Доказателства не се представят по телефона, мадам! — отвърна гласът нетърпеливо. — Кажете направо интересува ли ви или не ви интересува! Мене хич не ме грее дали застрахователната компания ще ви плати или не.
Накрая Серена се съгласи. Ще помоли Арно да я следва на известно разстояние, в случай че възникнат някакви трудности. Не й се щеше да се среща сама с този човек, но не биваше да изпусне възможността да събере доказателства, които ще принудят застрахователната компания да заплати щетите. Съдбата на Шансон дю Тер зависи от тези пари… Сега Серена отговаря за плантацията. Разбира се, че ще стори всичко възможно…
Без да се обади на никого, тя излезе от вкъщи и отиде до дома на Арно. От момиченцето, дъвчещо усилено дъвката си, Серена разбра, че татко й е отишъл в болницата при двамата ранени от експлозията. Серена поблагодари на малката и бавно тръгна към изхода, питайки се какво да прави. Би могла да помоли някой от работниците да я придружи, но ако именно той се окаже някой от помагачите на Бурке? За момент си помисли да не отиде на срещата, но нямаше никакви гаранции, че човекът ще се обади втори път. А щетите трябва да бъдат изплатени. По това няма въпрос! Джифорд не притежава, и част от необходимата сума за построяване на хангара, а за подмяна на изгорелите машини да не говорим…
Всъщност тя нямаше избор. Пое дълбоко дъх, изпъна рамене и тръгна решително към мястото на срещата.
Когато след десетина минути Серена стигна до края на блока с тръстика, никой не я очакваше. Тя запристъпя нервно от крак на крак. Работата не й харесваше. На това място не би се чувствала добре дори и посред бял ден. Блокът не бе много отдалечен от къщата, но нямаше пряка видимост и човек имаше чувството, че е сред самата пустош. Доларовозелените стъбла на захарната тръстика откъм южната страна се издигаха като гъста висока гора, от север ръкавът Байю Ноар се врязваше дълбоко в земите на Шериданови, така че целият този блок бе почти изцяло отделен от останалите. Многобройните върби по брега на ръкава засилваха още повече впечатлението за тотално усамотение.
Дори по обяд Серена не би дошла охотно тук. А сега не бе обяд. Слънцето бе паднало ниско, като огромно огнено кълбо. Скоро щеше да се стъмни, а тя стоеше на края на полския път между тръстиката и черните води на реката, заслушана в тревожното писукане на една блатна яребица, потопена в оранжевата светлина на залеза.
Серена рязко се обърна, затаила дъх, когато във високата тръстика край брега нещо прошумоля. Голям сив рибар се вдигна безшумно като призрак във въздуха и отлетя, изпънал назад дългите си, тънки като клечки крака. Серена си наложи да издиша бавно въздуха от дробовете си. Не беше алигатор. Нито змия.
Ала не беше и човекът, когото очакваше.
Тя бръкна в чантата си, за да напипа сълзотворния спрей. Бившият й съпруг й го бе подарил още когато пое работата в психиатричната клиника. Какъв наивник! Клиниката се намираше в квартал, ползващ се с лоша слава, а Серена трябваше да работи понякога до късно вечер. Пол се боеше за нея, а Серена трябваше да признае, че и тя понякога бе изпитвала страх. Но все пак не беше използвала досега подаръка му. Стисна спрея в чантата си, за да се окуражи. Въпреки че не допускаше, че ще се наложи да се брани.